Саймон Бекетт - Опасни пътища

— Както ви казах, мис Палмър е разстроена от това, тъй като смята, че може да означава… — Думите ми пресекнаха. — Ами безпокои се това да не означава, че нещо му се е случило.

— Вече ни уведоми, нали така? — Говореше бавно и натъртено. В гласа му имаше ирония, почти подигравка.

— Обадила ви се е тази сутрин. Но не мисля, че е разговаряла с вас.

— Е, и с какво мога аз да ви помогна? — Със същия успех би могъл да попита и „Какво искате, по дяволите, да направя?“

— Ами най-общо бих искал да зная какво смятате да предприемете след тази информация?

— На мис Палмър не й ли обясниха положението?

Реших да не се оставям да ме притисне.

— От онова, което ми каза, останах с впечатлението, че полицаят, с когото е разговаряла, който и да е бил той, не е проявил особено желание да помогне. Тя естествено е много обезпокоена и иска да се увери, че се прави всичко възможно, за да бъде открит приятелят й.

— Точно това правим. Мисля, че вече й го изяснихме. Няколко пъти.

Възмущението ме накара да изгубя самообладание.

— Тогава може би ще ми обясните какво възнамерявате да предприемете, след като ви е известно, че е изчезнал от толкова време и очевидно няма пари?

— Каква точно е връзката ви с мистър Уестърмен или с приятелката му?

— Аз съм работодател на мис Палмър. Приятел. И на двама им — добавих неуверено.

— Значи не сте роднина?

— Не.

Чух го да въздиша. Почти усещах вмирисания му на цигари дъх.

— Мистър Ремзи, нека ви обясня положението. Всеки ден ни звънят буквално десетки хора, чиито близки са изчезнали. Някои случаи са по-спешни от останалите. Тази сутрин например разговарях с една майка, чиято петгодишна дъщеря липсва от тридесет и шест часа. Момиченцето страда от диабет. Майката едва сега се обаждаше, тъй като отсъствала и мислела, че дъщеря й е „при приятели“. Така че това петгодишно момиченце, което е Бог знае къде, вероятно спешно се нуждае от медицинска помощ и липсва повече от ден и половина в момента е наша грижа. И ние не можем да не се безпокоим. Не е такъв случаят обаче при един напълно зрял човек, който напуска дома си с куфар, дрехи, чекова книжка и паспорт. За приятелката му това може да е много тежко, но според нас не си заслужава да вдигаме тревога. Особено след като собственият му баща е убеден, че синът му е напуснал доброволно, ръководен от някакви собствени подбуди.

Направи пауза.

— Сега научаваме, че този човек не е докосвал банковата си сметка, откакто е напуснал дома си. Е, това може да е основание за тревога, а може и да не е. Възможни са множество най-различни обяснения. Би могъл да живее с някой, който плаща сметките му например. Може да си е намерил работа и да не иска да използва старата си сметка от страх да не го открие приятелката му, която е напуснал. Може да обикаля наоколо, страдайки от амнезия, и дори да не е сигурен за какво точно служи чековата книжка. Или пък да лежи мъртъв някъде като жертва на катастрофа, грабеж или дори на ревнив приятел.

Може да е всяка една от тези или десетки други причини. И за да бъда напълно честен, няма никакво значение коя точно. Не го смятайте за коравосърдечие. Просто ви казвам самата истина. Вече направихме всичко, което можехме. Ако се появи някой, отговарящ на описанието му — жив или, колкото и да е тъжно, мъртъв, — в която и да е болница, гара или другаде, ще научим за това за броени часове. Ако напусне страната, ще го научим почти веднага. Разбрах, че визата му изтича едва след няколко месеца, така че има напълно законно право да е тук, но дори и да го нямаше, не бихме могли да направим нищо повече, за да го открием. Освен да го обявим за общонационално издирване — нещо, което не би било оправдано независимо от неизползваната му банкова сметка, — няма какво друго да предприемем. Много съжалявам за приятелката му. Много съжалявам за всички останали приятелки, приятели, съпруги, съпрузи, родители и най-различни други роднини, на които също е изчезнал някой любим човек. А те са няколко стотици само в нашия окръг. Много от тях се водят на отчет от доста повече време, отколкото приятелят на мис Палмър. Но точно в този момент се безпокоя най-много за малкото момиченце с диабет и небрежна майка.

Чух го да си поема въздух.

— И така, обясних ли ви положението достатъчно ясно?

Несъмнено. Достатъчно ясно, за да не се интересувам от снизходителното му и малко пренебрежително отношение.

— Да, струва ми се. Благодаря. Съжалявам, че ви обезпокоих.