Саймон Бекетт - Опасни пътища

Спах най-дълбокият сън от седмици наред.

Уестърмен замина на следващата сутрин, както беше предупредил. Анна се опита да му позвъни в хотела вероятно с отчаяната надежда да го накара да промени решението си. Но той вече беше напуснал.

Тя се свърза с полицията. Отново, както беше обещал, бащата на Марти ги бе уведомил, че заминава, и когато Анна ги притисна, те признаха — бе им казал също така какво мисли за ситуацията. Увериха я, че това няма да се отрази на разследването, но не успяха да я убедят.

— Предполагам, че няма да приключат случая, може би ще го водят на отчет или каквото там правят — рече тя. — Но не ги виждам от сега нататък да бъдат много загрижени. Сега за тях Марти е само още един хомосексуалист, който е престанал да се преструва и е напуснал приятелката си.

Издадох някакви окуражителни звуци, но тя, разбира се, беше права. Разследването, което така или иначе бяха започнали без особено желание, сега със сигурност щеше да стане само формално.

Отново настъпи затишие. Дори полицията да правеше нещо, нямаше никакви новини от тях. После, седмица след заминаването на Уестърмен, Анна отново закъсня. Вече знаех — това неизбежно означаваше, че нещо се е случило, и в самоувереността ми се запромъква известна тревога, която избухна, щом видях лицето на Анна, когато влезе.

— Всичко наред ли е? — попитах.

Тя не ме погледна.

— Банковото извлечение от сметката на Марти пристигна тази сутрин. — Започна да говори, но спря, сякаш думите й причиняваха болка. — От сметката му не е теглено нищо отпреди да изчезне.

Стоеше там, без да помръдне, с леко наведена глава, все още с палто и със закачена на рамото й чанта. Като че ли не знаеше какво да прави със себе си.

Опитах се да измисля нещо подходящо да кажа.

— Няма ли друга сметка?

Тя поклати глава.

— Е, може би е изтеглил достатъчно пари, за да му стигнат за дълго.

Анна продължаваше да не ме поглежда. Имах чувството, че вече беше помислила за всички тези възможности и ги беше отхвърлила.

— Последния път е изтеглил сто лири. Не би могъл още да живее от тях.

Прииска ми се да бях запазил чековата книжка и кредитните карти. Зепо би могъл да ги използва в супермаркети или на някое друго анонимно и многолюдно място, за да създаде впечатлението, че Марти е жив. Но сега беше твърде късно. А и все пак щеше да е рисковано.

— Съобщи ли на полицията?

— Позвъних им, преди да дойда. Твърдят същото като теб: вероятно имал друга сметка. Когато възразих, че няма, отвърна ми се: можел да има някаква, за която да не знам. Но аз съм сигурна, че няма. Всичките му пари са в тази.

— Каза ли им го?

Кимна.

— Според тях той вече може да си е намерил някаква работа и ако не искал да се разбере къде е, така или иначе не би теглил от старата си сметка. — Имаше объркан и безпомощен вид. — Изглежда, не смятаха, че това е причина за безпокойство.

— Може би просто са се опитвали да те окуражат.

Погледна ме отчаяно.

— Нямам нужда да ме окуражават. Не съм глупачка. Достатъчно е да знам, че и някой друг освен мен се опитва да го открие.

Знаех какво искаше да направя, но не си предложих услугите. Реших, че спокойно бих могъл вече да не се обвързвам по този начин. После погледнах лицето й и видях, че нямаше как да го избегна.

— Искаш ли да говоря с полицията? — попитах. — Не знам дали ще постигна нещо, но ще се опитам, ако желаеш.

По лицето й моментално се изписа благодарност.

— Нали нямаш нищо против? След онова, което бащата на Марти им е казал, съм наясно, че няма да ми обръщат голямо внимание. Но теб може и да послушат.

Нямаше причина да го направят, но се усмихнах.

— Мога да опитам, нали?

Анна ме чакаше долу, докато се обаждах от кабинета. Потърсих инспектора, който беше идвал в галерията; чу се серия от изщраквания и ме свързаха.

— Инспектор Линдзи.

— Името ми е Доналд Ремзи. Миналата седмица бяхте в галерията ми, за да говорите с моята асистентка Анна Палмър за изчезването на приятеля й Марти Уестърмен. Американец.

— Да? — Чакаше ме да заговоря по същество. Побързах да го направя.

— Тази сутрин е получила банково извлечение от сметката на приятеля си и изглежда, че за последен път той е теглил пари няколко дни преди да изчезне. Оттогава не е теглено нищо. Мис Палмър естествено е много притеснена.

— Секунда, ако обичате. — Закри с нещо слушалката и връзката заглъхна. Зачаках. После линията отново се проясни. — Да, съжалявам. Продължавайте.

Малко объркан, се опитах да възстановя нишката на разговора.