Саймон Бекетт - Опасни пътища

Без Анна, която да съзерцавам и която да заема мислите ми, изпаднах в механична, апатична рутина. Животът щеше да започне отново, когато тя се върнеше. Дотогава просто убивах времето. Наех временна асистентка от една агенция, но присъствието на друго момиче в галерията само правеше отсъствието на Анна още по-забележимо. Справях се, като се изолирах от действителността възможно най-много, съществувайки единствено привидно: в състояние на почти постоянна отнесеност. Действаше толкова добре, че когато момичето най-накрая си тръгна, не можех да си спомня нито името му, нито как изглеждаше.

През този период се обаждах на Зепо само от време на време. Той си беше възвърнал язвителността, като прикриваше зад саркастични забележки облекчението, което изпитваше, че се е измъкнал от полицейското разследване. Но дори той не успяваше да ме засегне. Хапливите му коментари минаваха почти незабелязано, което, както по-късно осъзнах, може би беше най-добрият начин на реагиране. При последния ни разговор му казах, че ще го уведомя, когато Анна се върне, и затворих. Мисля, че тъкмо се готвеше да отвърне нещо, когато оставих слушалката.

Апатията ми беше непробиваема. Или поне така ми се струваше. Сутринта, когато получих първата картичка от Анна — любезна, но напълно официална, — с мен се свърза и един друг човек. Някой, който ми беше много по-малко приятен.

Това стана точно когато се опитвах да обясня основните неща в каталожната ни система на временната асистентка. Упоритата неспособност на момичето да ги схване започваше да ми играе по нервите. Липсваше ми енергия да се ядосам, но изпитвах умора, раздразнение и безсилие пред глупостта й. Когато телефонът иззвъня, приех това като още едно безсмислено разсейване.

— Виж, просто не прави нищо, докато не се върна — наредих на момичето и отидох да се обадя. — Добър ден, „Дъ Гелъри“.

— Мистър Ремзи? Маргарет Торнби се обажда.

Този път не ми беше трудно да позная чий е гласът, както и името. Обзе ме отегчено примирение.

— Как сте? — попита тя. — Надявам се, добре? — Уверих я, че е така. — Обаждам се само да ви кажа, че в края на тази седмица пак ще слизам към центъра, и си помислих, че ако не сте много зает, бихме могли да се срещнем някъде.

Проявих любезен интерес и се поинтересувах кой ден ще бъде това.

— В четвъртък — отвърна тя. — Удобно ли ви е тогава?

— Този четвъртък? Деветнадесети?

Тя се засмя.

— Е, за този четвъртък става дума, но не ме питайте за датата, защото нямам никаква представа. Ужасна съм в тези неща. Имам все пак някъде тук тефтер-календар, ако искате да проверя.

— Не, няма нужда. Боя се, че ако е този четвъртък, няма да ми е възможно. Цялата сутрин ще съм вън от града, а за следобеда имам уговорена среща. — Извиненията идваха лесно, изфабрикувани без никакво усилие благодарение на апатията ми. Чаках да изрази съжалението си и вече предчувствах как ще се сбогува, така че предвкусвах лекото облекчение, което щях да изпитам, след като затворех.

— О, така ли? Е, нищо. Тогава какво ще кажете за четвъртък вечерта?

— Четвъртък вечерта? — Въпросът разби тихото ми доволство.

— Да. Ако нямате нищо предвид, аз и без това ще отседна при дъщеря ми за през нощта и тъй като приятелките, с които обикновено се срещам, и двете са на почивка, ако не сте зает, можем да се видим за вечеря. — Отново се засмя. — Така ще спестя на дъщеря си грижата да мисли с какво да нахрани майчето си.

Отчаяно затърсих извинение. Но внезапното разминаване с очакванията ми беше прекалено изненадващо: не успях да се пренастроя навреме.

— Мистър Ремзи, чувате ли ме?

— Да, да. Съжалявам, просто… Мисля, че някой влезе. — Затърсих вдъхновение. Нищо не ми хрумваше. Главата ми беше празна. — Да, четвъртък вечерта става — чух се да казвам.

— О, чудесно. По кое време ще ви е удобно?

— Все едно. — Претръпнал й позволих тя да определи часа и удобното място за срещата. Когато свърши, оставих слушалката. Усещането за облекчение, което бях очаквал, бе изместено от тъпото чувство, че бях хванат в капан. Върнах се при момичето. То беше послушало инструкциите и ме чакаше покорно. Погледна ме с мълчалива готовност.

— Можеш да излезеш по-рано за обяд — рекох.

Заплахата на четвъртъчната вечер хвърли сянката си върху последвалите дни. Винаги когато се опитвах да я прогоня с някое благовидно обяснение, си спомнях какво беше казала Анна и моментално помръквах. Не виждах никакво невинно обяснение за настоятелността на тази жена, нито пък успявах да измисля начин да избегна срещата. Колкото и ужасна да беше перспективата да прекарам една вечер заедно с нея, не можех да намеря сили да й се обадя с някакво извинение.