Саймон Бекетт - Опасни пътища

Тикна пръст към пепелника на масата.

— Тези столове не са изработени по-рано от петдесетте години на нашия век — повторих им. — И ако кралица Анна има нещо общо с тях, трябва да е живяла дяволски по-дълго, отколкото пише в историческите книги!

Засмя се.

— Това запуши устата на онази жена. „Е, какво да правим с тях тогава?“ — попита ме тя. Като че ли това беше мой проблем! „Изгорете ги!“ — рекох им и с тези думи ги оставих.

Разбрах, че се очакваше да кажа нещо в този момент. Усмихнах се одобрително и измърморих:

— Съвсем правилно! — Нямаше нужда от повече. Направи пауза само колкото да отпие още една глътка, преди да продължи.

— И после, като че ли това не беше достатъчно, трябваше да се срещна с дъщеря си този следобед — споменах ли ви, че учи в художествената академия? Е, така е. Както и да е, скоро ще имат изложба на курсовите работи, така че обещах да й купя тоалет за случая. Знаете как е със студентите, вечно са без пари, затова реших да я подпомогна малко. Както и да е, трябваше да се срещнем в два часа — не беше свободна за обяд, та затова ви питах дали вие сте свободен — и започнах да я чакам в онази малка винарна, която беше предложила. Стана два и десет. Нито помен от Сюзан. Два и половина. Все още нито помен от Сюзан. Е, и когато стана три без петнадесет, си помислих „О, нещо се е случило“ и се опитах да се свържа с нея. Позвъних в академията и накрая успях да разговарям с някой, който ме осведоми, че вече била тръгнала. Не знаех точно как да постъпя, затова изчаках още половин час, след което реших, че ще е най-добре да отида до квартирата й. Няма телефон, нали разбирате, така че не можех да й се обадя. Замъкнах се дотам — тя живее в Туутинг между другото — и, разбира се, Сюзан я нямаше. Е, и ето ме мен на тротоара. Тъкмо се чудех какво да правя, когато се появи един от съквартирантите и. Стюърт се казва. Очарователен млад мъж. Не бях го срещала дотогава, но той ме пусна вътре, направи ми чаша чай и ми каза, че Сюзан била отишла на кино!

Вдигна очи към тавана.

— Е, вярвате ли, никак не ми беше приятно. За щастие, успях да се поуспокоя, преди тя най-сетне да се появи. „Какво правиш тук, мамо?“ — попита ме и докато успея да й отговоря, Стюърт се намеси: „Казах на майка ти, че си на кино. Да гледаш онзи филм на Уорхол.“ Е, не знам дали е ходила или не, но й отне миг-два да отвърне: „О… да, точно така!“, от което сам можете да си направите извода. — Закиска се, като клатеше глава. — Май тези младежи си мислят, че сме се родили стари. Не че ме интересуваше къде е била, исках само да знам защо, по дяволите, ми върза тенекия за целия следобед. Така че й рекох: „Мислех, че ще ти купуваме нова рокля или каквото там трябва?“ — Вдигна ръка с обърната нагоре длан. — Тя напълно беше забравила, разбира се.

Отново се изкиска.

— Както и да е, накрая изяснихме недоразумението. После, разбира се, тя поиска да излезем някъде тази вечер. „Не — отвърнах й, — съжалявам, но пропиля шанса си. Боя се, че друг късметлия ще има удоволствието.“

Усетих лицето ми да пламва и го скрих, като отпих от почти празната си чаша. Тя отпи от своята. Остави я и ми се усмихна мило.

— Деца. Кой може да ги разбере? — Погледна ме. Болезнено съзнавах, че се превръщам в обект на вниманието й. — Вие имате ли деца?

За първи път някой ми задаваше този въпрос.

— Аз ли? О, не. Не.

— Много мъдро. През половината време само създават главоболия. Както казах на дъщеря си днес: „Ако можех да върна времето, щях да отглеждам единствено котки. По-забавно и по-малко неприятности.“

Осъзнах, че това беше шега, и покорно се засмях заедно с нея. Появи се един келнер и ни осведоми, че масата е готова. Доволен от глътката въздух, колкото и да бе краткотрайна, го оставих да ни отведе в основното помещение на ресторанта.

Масата се намираше в ъгъла. Това ме изпълни с тревога и се огледах за някоя по-малко закътана. Имаше няколко, но не можах да измисля причина да се преместим. Седнахме и смущението ми се увеличи, когато келнерът запали свещта в средата на масата. Изглежда, имаше съзаклятничество да се създаде романтично настроение. Зачудих се как бях могъл да си помисля, че обстановката в ресторанта не е задушевна. Сега ми изглеждаше прекалено интимна. Искаше ми се де обявя пред всички присъстващи, че не сме двойка.

Келнерът подаде по едно меню и на двама ни.

— Сега, преди да продължим, искам да изясня, че аз черпя — каза тя. — Никакви възражения.

Бях толкова затормозен, че дори не възнамерявах да споря. Осъзнах обаче, че поне трябваше да си дам вид.