Саймон Бекетт - Опасни пътища

В четвъртък сутринта се събудих с тежко чувство за потиснатост. То заседна като топка в стомаха ми, когато отидох в галерията, опитвайки се да преживея останалата част от деня. Изпитанието ме очакваше в края му като непроницаема стена. Не можех да видя през нея. Цялото ми бъдеще се беше съсредоточило в тази единствена вечер.

Анна ми изглеждаше толкова далечна.

Часовете минаха бързо. Затворих галерията, взех душ, преоблякох се и опитах да се успокоя с това, че ако не друго, поне скоро всичко щеше да свърши. Госпожа Торнби беше предложила ресторант, в който имаше малък бар. Отидох по-рано. Не е необходимо да споменавам, че причината за това не беше нетърпението ми, а нуждата да пийна нещо, преди да се изправя срещу нея. Поръчах си джин с тоник, седнах и се огледах. Изпитах облекчение, че обстановката в ресторанта не беше особено задушевна. Погледнах часовника си. Имаше почти двадесет минути до пристигането й. Достатъчно време за още едно питие, ако пожелаех. Тъкмо се канех да се поотпусна след целия този ден и отпивах първата глътка, когато над ръба на чашата видях вратата да се отваря и Маргарет Торнби да влиза.

Стомахът ми се сви. Цялото удоволствие от питието се изпари. В мига, преди да ме забележи, въпреки всичко изпих половината. После бях разкрит.

Тя се усмихна и се запъти към мене. Насилих се да се усмихна в отговор. Един келнер я пресрещна, зададе й любезен въпрос и тя измърмори нещо в отговор, като посочи към мен. Станах, когато наближи масата.

— Съжалявам, че закъснях — каза тя, докато сядаше. — Отдавна ли чакате?

— Не, току-що пристигнах. — Зачудих се за какво говореше. Беше подранила с повече от петнадесет минути.

— О, значи всичко е наред. Честно да си призная, забравих дали се уговорихме за седем или за седем и половина. Опитах да ви се обадя преди известно време, но очевидно бяхте тръгнали, така че си рекох: „Божичко, трябва да е било за седем“, и препуснах като луда, за да дойда навреме. — Погледна часовника си. — Закъснях само със седем минути, което не е кой знае колко лошо, нали?

Не си направих труда да поправя грешката й.

— Нямаше нужда да бързате.

— Е, не обичам да карам хората да ме чакат. — Засмя се. — Както вероятно си спомняте. — Усмихнах се, отново без да разбирам за какво говори. После осъзнах, че сигурно имаше предвид катастрофата ни. Тогава бързаше да посрещне сина си. Погледна към чашата ми. — Това е добра идея. Мисля, че и аз ще пийна нещо, преди да вечеряме.

Сетих се за добрите обноски.

— Разбира се. Какво желаете?

— Вие какво пиете?

— Джин с тоник.

— Звучи добре. И за мен същото, ако обичате.

Опитах се да прикрия смущението си, докато поръчвах питието. Струваше ми се зловещо предзнаменование, че беше избрала това, което пиех и аз.

— Наздраве — рече тя, като вдигна чашата си. Последвах примера й, съжалявайки, че не бях достатъчно досетлив да си поръчам още едно. Сега или щях да й се сторя пияница, или щеше да ми се наложи да близвам от почти празната чаша, докато тя допиеше своята.

— О, това ми идва добре — рече, като остави чашата си. — Чувствам, че съм си го заслужила. Днес следваха фиаско след фиаско. Една от главните причини за идването ми в Сити беше да разгледам комплект столове, за които се предполагаше, че са автентична изработка от времето на кралица Анна. Жената ми се обади в началото на седмицата, за да съобщи, че леля й починала и да попита дали бих искала да ги купя? Отвърнах „разбира се“, защото такива неща не изскачат всеки ден, нали? Искаше ми се да отида да ги видя по-рано, но тя ми отвърна, че трябвало първо да погребат леля й. Съвсем нормално, струва ми се, но смея да добавя, че на старата леличка вече би й било все едно.

Усмихнах се.

— Както и да е, тази сутрин отидох там и знаете ли какво? Да пукна, ако дяволските столове не бяха само копия! И при това не особено добри! — Разпери ръце, подканяйки ме да споделя изумлението й. Направих, каквото можах. — Е, опитах се да съобщя лошата новина на тази жена и на съпруга й внимателно, но те започнаха да се държат много надменно — продължи тя. — Най-накрая жената разбра. Той почти не се обади, само стоеше до нея като повехнала маруля. Беше ясно кой командва в къщата, ако разбирате какво имам предвид. Така че накрая рекох: „Чакайте сега. Много съжалявам, че леля ви не е правила разлика между столове от времето на кралица Анна и изделия от формика, купени от «Уулуърдс». — Е, не го казах точно така, но ми се искаше. — Вината не е моя. Можете да потърсите и други мнения, ако желаете, но ще чуете същото.“