Саймон Бекетт - Опасни пътища

— Предполагам. Но искам да знам точно какво е положението. Така че за в бъдеще — никакви тайни, ясно?

— Разбира се. — Чух нещо като далечен кучешки лай. — Чакай малко. — Той закри микрофона на слушалката. Връзката заглъхна.

— Съжалявам — обади се след малко. Като че ли се смееше. — Докъде бяхме стигнали?

— Смятах да те попитам какво предлагаш да направим сега.

Смехът стана по-доловим.

— Виж, сега трябва да затварям. Ще ти се обадя другата седмица. Не се безпокой. Щом като я размекна, няма да иска дори да погледне онзи боклук, с когото ходи.

Затвори, преди да успея да отвърна нещо. Оставих слушалката със смесени чувства. Започвах да изпитвам съмнение относно Зепо. Но не можех да направя нищо друго, освен да споделя оптимизма му.

Откакто се бях забъркал с Анна, ми ставаше все по-трудно да се отдавам с ентусиазъм на свързаната с галерията работа. Дори аукционите, които преди винаги ми бяха доставяли удоволствие, като че ли изгубиха привлекателността си. Когато посетих един през седмицата след партито, бях най-малкото апатичен. Ако знаех обаче кой още щеше да е там, никога не бих отишъл.

Аукционът се провеждаше в имението на възрастен политик. Включваше и неговата колекция от френска живопис от осемнадесети век, а на една от картините бях хвърлил око. Същото за съжаление можеше да се каже и за още няколко души. Когато наддаването приближи до границата, която си бях поставил, трябваше да избера дали си струва или не да качвам още. Само допреди няколко седмици, може би щях да реша, че си струва. Сега ми изглеждаше излишно безпокойство. Отказах се и оставих наддаването да продължи без мен, като изпитах съвсем леко съжаление, когато то спря малко след това.

Имаше още една-две картини, за които бях мислил да наддавам, но изведнъж реших да не си правя труда. Запробивах си път между столовете към изхода. В дъното на помещението имаше много хора, които не бяха успели да си намерят места, и докато минавах между тях, някой ме потупа по ръката.

— Вие сте мистър Ремзи, нали?

Жената беше малко по-млада от мен. Косата й едва беше започнала да посивява, а очите бяха уголемени от очила с големи рамки. Усмихваше се колебливо.

— Да?

Усмивката стана по-широка.

— О, добре. Така си и помислих.

Продължих да я гледам втренчено. Нямах представа коя беше.

— Съжалявам, не…

— О, явно е заради тях. — И тя свали очилата си. Това не промени нищо. — Маргарет Торнби. Миналата седмица блъснахте колата ми.

Тогава, разбира се, я познах.

— О! — беше единственото, което успях да кажа.

— Забелязах ви, като тръгнахте да излизате, но допреди малко не бях сигурна, че сте вие. — Тя снижи глас, когато аукционерът обяви следващия предмет. — Дали да не излезем навън? Не можем да разговаряме тук.

Нямах никакво желание да разговарям повече с нея. Но тя вече си пробиваше път към коридора. Нямах друг избор, освен да я последвам.

— Ето. Така е по-добре. — Усмихна ми се. Не й отвърнах. Със закъснение бях осъзнал, че отново ме беше обвинила за злополуката, макар и този път много по-дружелюбно. — Всъщност радвам се, че ви видях. Чудех се как сте се оправили след лекото ни сблъскване миналата седмица.

Държеше се необяснимо сърдечно.

— Наложи се да изтеглят колата ми — отвърнах й доста по-рязко, отколкото възнамерявах. — Калникът трябва да се смени. Все още използвам кола под наем.

— О, съжалявам. На моята само трябваше да й се смени мигачът, така че можеше да бъде и по-зле.

Не отвърнах нищо.

— Всъщност възнамерявах да се свържа с вас — продължи тя. — След като се успокоих, осъзнах, че може да съм била малко… е, малко нахална. Нямам предвид, че вината е моя или нещо такова. Но ми се струва, че може би малко прекалих.

Не бях очаквал извинение. Не знаех как да реагирам. Тя обаче не ми и даде никаква възможност.

— Работата е там, че ужасно бързах. Трябваше да посрещна някого, нали разбирате, и вече бях закъсняла. Не ходя в Сити 2 2 Търговският център на Лондон. — Бел.пр.‍ много често, а когато го правя, по правило избягвам най-натовареното време. Но трябваше да посрещна сина си на гарата — тъкмо се връщаше от Индия или по-точно се върна, — така че нямаше как да го избегна. Надявах се да стигна достатъчно рано, защото не исках да го оставя да ме чака на студа, след като е свикнал с топлото време. Но не бях преценила правилно и вместо да съм там в осем и половина, както бях планирала, все още бях задръстена сред колите в осем и петнадесет. Така че когато се блъснахме, това беше капката, която преля, и ми се струва, че си го изкарах на вас.