Саймон Бекетт - Опасни пътища

Думите й ми подействаха като шок. Не бях допускал да ми го съобщи толкова скоро и първата ми мисъл беше, че смята да замине дори по-рано, отколкото очаквах.

— О! Кога?

Анна изглеждаше неспокойна.

— Ами всъщност това зависи от теб. Заминавам за Америка с Марти. За Ню Йорк. Ще живеем там. Дотогава има още два месеца, но реших, че трябва да ти кажа отсега, за да имаш време да ми намериш заместничка. Бих искала да остана колкото се може по-дълго — добави забързано, — но ако желаеш да напусна веднага, ще те разбера.

Облекчението ме накара да отвърна спонтанно:

— Скъпа моя Анна, това е чудесно! За един ужасен миг си помислих, че всъщност си намерила друга работа и бързаш да постъпиш там! Разбира се, че не е необходимо да напуснеш веднага!

— Значи нямаш нищо против?

— Разбира се, че нямам! Не мога да се преструвам, че няма да съжалявам, когато заминеш, но как бих могъл да не се съглася? Радвам се и за двама ви.

Лицето й се проясни. Усмихна ми се лъчезарно.

— Наистина ли? Страхувах се да ти го съобщя, за да не би да ме изхвърлиш веднага или нещо подобно.

— Не съм чак такова чудовище, нали?

— Не, разбира се, че не. Аз просто… — Отново бе започнала да се притеснява.

— Е, така или иначе радвам се, че ми каза. Мисля, че новината е чудесна. — Дойде ми вдъхновение. — Всъщност, струва ми се, че трябва да го отпразнуваме. Имаш ли някакви планове за обяд?

— Не, никакви.

— В такъв случай сега вече имаш. И ако се опиташ да откажеш, наистина ще те уволня, така че да не спорим. Става ли?

Анна се засмя.

— Струва ми се, че нямам избор.

— Никакъв. — Погледнах часовника си. — Сега е единадесет и половина. Първо трябва да свърша едно-две неща, но ако тръгнем в дванадесет, все пак ще успеем да избегнем най-голямата навалица. Как ти се струва?

— Прекрасно. — Усмихваше ми се широко.

— В такъв случай ще побързам да си свърша работата.

Отидох в кабинета си и затворих вратата. Въпреки факта, че сега заминаването на Анна беше официално обявено, бях в приповдигнато настроение. Не беше длъжна да ми съобщава толкова рано. Това означаваше, че ме чувства близък. Вдигнах телефона и се обадих на Зепо. Звънях доста дълго, преди да отговори.

— Да?

— Зепо? Доналд Ремзи е.

Чу се стон.

— Доналд? Какво искаш? Господи, още съм в леглото.

— В такъв случай ти направих услуга, като те измъкнах оттам. Ще водя Анна на обяд. Искам и ти да дойдеш.

— На обяд? Няма начин.

— Важно е.

— Виж, вече си имам планове за следобеда. А и не съм сам.

— Отърви се от нея и отмени ангажиментите си. Възможността е прекалено добра, за да я пропускаме. — Обясних му какво се беше случило и го осведомих къде щяхме да отидем. — Ще бъдем там към дванадесет. Ти можеш да дойдеш в и половина. Така ще имаш около час. Ако побързаш, ще успееш, струва ми се.

Той въздъхна раздразнено.

— Е, добре. Ще дойда колкото мога по-бързо. Но наистина е досадно.

— Нали затова ти плащам?

— Виж какво, казах, че ще дойда, нали? — Гласът му звучеше кисело.

Започваше да ми писва от настроенията му.

— Дали ще ти се стори прекалено, ако те помоля да бъдеш в по-добро разположение на духа, как мислиш?

— Целият ще съм усмивка — отвърна той и затвори.

Закъсняваше. Но го бях очаквал, така че не си позволих да ми развали удоволствието от компанията на Анна. Тя беше развълнувана и с приповдигнато настроение сега, след като ми беше казала, и когато Зепо най-сетне пристигна, усетих мимолетна болка, че вече няма да я имам само за себе си.

— Това е твоят приятел Зепо, нали? — попита тя, поглеждайки през рамото ми. Обърнах се. Той беше на бара. Махнах му да дойде.

— Какво правите тук? — Усмихна ни се въпросително. Изглеждаше истински изненадан.

— Празнуваме. Анна заминава за Ню Йорк.

Той се обърна към нея.

— Фантастично! За колко време?

— Надявам се, завинаги.

— Заминава с приятеля си. Запознахте се на партито, струва ми се.

— Спомням си. Марти. Е, това е страхотно! Поздравления!

Нямаше и помен от мрачното му настроение. Или беше превъзходен актьор, или беше успял да се ободри. Не ме интересуваше особено кое е от двете. Просто бях благодарен за факта.

— Защо не се присъединиш към нас? — попитах. — Стига, разбира се, да нямаш среща с някого.

Той погледна часовника си.

— Имах среща, но него го няма. Всъщност закъснях, така че може и да съм го изпуснал.

— В такъв случай пийни чаша вино. Сигурен съм, че ще можем да изцедим толкова от бутилката.

Седна. Налях му вино и наблюдавах Анна, докато си бъбреха. Беше сложила ръце на масата и леко се бе привела напред. Роклята й се беше изопнала там, където бяха гърдите. Заставих се да погледна към лицето й.