Саймон Бекетт - Опасни пътища

Зепо, разбира се, беше ходил в Ню Йорк.

— Страхотно е. Лондон не представлява нищо пред този град. Там животът кипи двадесет и четири часа на ден. Оттам ли е Марти?

— Ами, бил е там, преди да пристигне в Лондон, а е роден в Бостън. Там живеят родителите му, но Марти твърди, че Бостън е прекалено провинциален и снобски за него. Не се разбира особено и със семейството си. Така че ще останем в Ню Йорк поне докато Марти не завърши доктората си, а после всичко ще зависи от това къде ще намери работа.

— Никога не съм бил в Бостън. Освен в Ню Йорк съм ходил само в Калифорния два пъти. Е, там непременно трябва да отидеш.

Анна се усмихна.

— Бих искала, но Марти не си пада особено по западното крайбрежие.

— Сериозно? Че защо?

— Крайморският живот не му е по вкуса. Казва, че са му пълнили очите с пясък толкова пъти, когато е бил дете, та водата му действа отблъскващо.

Засмяхме се учтиво.

— Възможно е — рече Зепо. — Но не бива да се оставяш това да ти попречи. Някои от плажовете са невероятни. Срамота ще е да не ги видиш.

Подразбиращото се неодобрение беше съвсем леко, но все пак го имаше. Първата открита стъпка срещу Марти. Анна я прие с вдигане на раменете.

— Ще видим. Има стотици места, където искам да отида. Предполагам, че никога няма да успея да посетя дори половината.

— Вече намерила ли си работа?

Анна ме погледна.

— О, не, още не. Ще трябва да се поогледам, когато пристигна.

— Ако искаш, аз имам един-двама познати в Ню Йорк, с които мога да се свържа — предложих. — Може да успеят да помогнат.

— О, наистина ли ще го направиш? Би било фантастично.

Благодарността й ме стопли.

— Е, разбира се, не мога да обещая, че ще свършат работа, но нищо не ми пречи да опитам. — Поне щях да покажа добро намерение.

— О, би било страхотно, Доналд! Толкова съм ти благодарна. Известно време ще можем да живеем от спестяванията, но колкото по-бързо си намеря работа, толкова по-добре.

— Не храни много големи надежди. Но ще видя какво мога да направя.

От това настроението на Анна стана по-добро от всякога. Като я гледах, почти забравих причината, поради която бяхме тук. После Анна се извини и Зепо се приведе към мен.

— Мисля, че моментът е достатъчно добър да си тръгнеш.

Молбата му ме изненада.

— Сега? Защо?

— Защото не мога да направя кой знае какво, докато ни светиш, нали? Не ми излизай с такава разтревожена физиономия. За това ми плащаш, нали? Все някога ще трябва да ни оставиш насаме.

Прикрих разочарованието си.

— Да, разбира се. Просто не го очаквах. Какво смяташ да правиш?

— Нищо особено. Но ще имам възможността да я опозная малко по-добре, това е всичко. После, ако нещата потръгнат както трябва, може да разкъсам дрехите й и да я изчукам направо върху масата. — Въздъхна при изписалото се на лицето ми изражение. — Шегувам се, Доналд.

— Не го намирам за забавно.

Зепо се подсмихна саркастично.

— Забелязах. Както и да е, измисли си някакво извинение, преди да се е върнала. Кажи, че си се сетил за някаква среща или нещо подобно.

— Няма ли да изглежда подозрително?

— Защо? Ти си шефът, за Бога, не си длъжен да й даваш обяснения. Измисли просто нещо и приключи въпроса.

Когато Анна се върна, аз станах.

— Анна, спомних си изведнъж, че след половин час имам среща. Налага се да тръгвам. Страхувам се, че ти ще трябва да отвориш галерията. Нямаш нищо против, нали?

Дори да бе прозвучало неубедително, Анна като че ли не го забеляза.

— Не, разбира се, че не. Така или иначе май ще е най-добре да се връщам. И без това доста се забавих. — Понечи да си вземе палтото.

— Не е нужно да тръгваш веднага. Няма нищо спешно. Първо си допийте виното. Сигурен съм, че Зепо няма да има нищо против да те изпрати, нали, Зепо?

— Естествено, че не. С удоволствие ще го направя.

Оставих ги на масата. Но не без съжаление и, признавам си, с известна ревност. И гняв. Зепо започваше да се държи крайно нахално. Но, от друга страна, все още смяташе, че го прави само за пари. По собствен избор. Скоро щеше да ми се наложи да го накарам да разбере, че не е така.

В момента обаче се налагаше да убия времето. Срещу галерията имаше едно кафене, където можех да изчакам по същия начин както и някъде другаде. Паркирах на известно разстояние, така че Анна да не види колата, и тръгнах пеша. И в същия този момент започна да вали. Когато стигнах до кафенето, бях вече подгизнал. Купих си чаша кафе и седнах до прозореца с неприятното усещане за мокрота. От мястото си можех да гледам през улицата към галерията. Съмнявах се дали някой от отсрещната страна би могъл да ме забележи. По перваза на прозореца имаше много цветя, а и самото стъкло беше толкова замъглено, че и аз самият едва виждах през него. Отпих от отвратителното кафе и се приготвих да чакам.