Саймон Бекетт - Опасни пътища

Направи извинителна физиономия.

— Дори не се сетих да попитам добре ли сте. Наистина изглеждахте разстроен, но така беше и с мене, предполагам. А когато се добрах до гарата, открих, че влакът на Дамиен имаше закъснение с повече от половин час, и се оказа, че в края на краищата бях стигнала навреме.

Сви леко рамене.

— Така или иначе радвам се, че ви видях, за да изясним въпроса. Смея да кажа, че трябва да сте останали с ужасно впечатление от тази страховита жена, която ви крещи като луда, а обикновено не съм такава. Поне не често. — Засмя се. — Извинявайте, малко прекалих с приказките. Но така или иначе възнамерявах да ви се обадя, за да изясним въпроса. Няма причини да постъпваме неразумно заради нещо, което в крайна сметка си беше просто злополука. Можем да оставим застрахователните компании да се оправят. Затова им плащаме, нали? А те определено взимат достатъчно, нали?

Погледна ме в очакване да чуе отговора ми. Бях зашеметен от монолога й и нищо не ми идваше в главата.

— Да, аз… ъъ, това звучи… — Кимнах, без да съм особено сигурен с какво се съгласявах. Тя ми се усмихна лъчезарно.

— О, добре! Толкова се радвам, че имахме възможността да разсеем недоразумението. Е, сега ще ви оставя да си вървите. Не искам да ви задържам. — Въздъхнах с облекчение, но преждевременно. Тя продължи почти без да спира. — По работа ли сте тук или за удоволствие?

— О… по работа.

— Наистина ли? Нямах представа, че сте в бранша. Имам антикварен магазин в Хемпстед, та затова съм тук тази вечер. Обикновено не си правя труда да идвам на аукциони в Сити. Мисля, че човек може да сключи далеч по-изгодни сделки из затънтените краища, но усетих, че трябва да дойда на този само за да видя някои от нещата, които се продават. По-късно ще се наддава и за една прекрасна кукленска къща, за която и аз ще се включа. Не вярвам да имам кой знае какъв шанс да я получа, не и при цените, за които се продаваха нещата до този момент, но човек никога не знае. За нещо определено ли бяхте дошли?

Имаше смущаващия навик да ме гледа право в очите, докато говореше. И стоеше прекалено близко. Трябваше да положа усилие, за да не се отдръпна.

— Маслена картина.

— Купихте ли я?

— Не.

— О, Божичко. Все пак не се разстройвайте. С картини ли се занимавате между другото?

— Всъщност продавам произведения на изкуството.

Тя примигна.

— Сериозно? О, а аз дрънкам за някакви си антики. Трябва да ми простите, просто предположих, че сте в моя бранш. — Изсмя се. — Ето че пак правя прибързани заключения. Имате ли галерия? Предполагам, че имате, нали?

— Недалеч от Уест Енд.

— Уест Енд… нека помисля. Да не е някъде близо до онази голямата и скъпа, която се нарича просто „Дъ Гелъри“ 3 3 Галерията. — Бел.пр.‍ , а? Само за нея знам.

— Всъщност точно тя е.

Зяпна ме.

— О, сериозно? Не знаех, че имате нещо общо с това. — Спомних си, че бях написал името и адреса си на листче, вместо да й дам визитна картичка. — Една моя приятелка си купи акварел от вас преди около две години. Датски, струва ми се. Деветнадесети век. Не си спомням името.

— Боя се, че…

— Не, разбира се, че няма да можете да си спомните. И все пак е показателно за това колко малък е светът, нали?

Явно беше прекалено малък. Погледнах часовника си.

— Съжалявам, но трябва да…

— О, извинете ме, нямах намерение да ви задържам. Да, така или иначе ще е по-добре да вляза вътре. Не искам да пропусна кукленската къщичка, нали така?

— Да — съгласих се аз и започнах да отстъпвам.

Тя ми протегна ръка.

— Е, радвам се, че ви видях, мистър Ремзи. Да се надяваме, че на застрахователните компании няма да им отнеме дълго да уредят нещата. А следващия път, когато съм наблизо, ще отскоча до галерията ви.

— Да, добре. — Сбогувах се окончателно и бързо се отдалечих, преди да успее да каже още нещо.

Бях толкова доволен да се измъкна, че изобщо не допуснах възможността наистина да направи онова, което беше обещала.

Тази седмица се оказа пълна с изненади. Зепо се обади — беше много по-въздържан, и каза, че в четвъртък ще се отбие в галерията. Но Анна предвари плановете ни. Цяла седмица тя беше много тиха. Всъщност, откакто посети партито ми. Не се чувствах достатъчно уверен, за да я попитам защо. После в сряда сутринта най-сетне узнах.

Изглеждаше смутена, когато ме попита може ли да поговорим.

— Разбира се — отвърнах. — Важно ли е?

— Ами да, предполагам, че е важно. — Лицето и шията й бяха поруменели. Опитах се да не се втренчвам в мястото, където шията и изчезваше под яката на блузата. — Напускам.