Саймон Бекетт - Опасни пътища

— Готови за тръгване? — рекох весело. — Е, благодаря й на двама ви, че дойдохте.

Бяха се отдръпнали един от друг, когато ме чуха. Анна се усмихна.

— Благодаря, че ни покани. Наистина беше приятно. — Марти докосна очилата си и измърмори нещо, за да изрази съгласието си.

Не можах да се въздържа да не опипам почвата.

— Съжалявам, че почти нямах възможност да си поговоря с вас цялата вечер. Надявам се, че сте успели да си намерите някой занимателен събеседник, за да си побъбрите. Не бива да го казвам, но знам, че някои от гостите ми са доста безинтересни, макар да са ми приятели.

— Не, беше чудесно наистина.

Очевидно изчакваха момента да си тръгнат. Пожелах им лека нощ и ги оставих да си вървят. Затворих вратата и изпитах облекчение. Запознанството беше осъществено и сега можех само да чакам Зепо да ми се обади. Чувството на безсилие се смеси с вече познатото ми усещане за празнота, което изпитвах при мисълта, че Анна се прибира у дома с Марти. Постоях в коридора, докато двете усещания не се притъпиха до някаква поносима граница, и после се върнах при десетината гости, които бяха останали. Дадох им още половин час и после започнах да ги отпращам.

Вече не проявявах никакъв интерес към ролята си на домакин.

Цялата сутрин се опитвах безуспешно да се свържа със Зепо, но никой не отговаряше. Въпреки това, когато той най-сетне ми се обади следобед, бях прекалено нетърпелив да чуя какво имаше да ми каже, за да се оплаквам.

Изглеждаше доволен от себе си.

— Има добра новина и лоша новина. Лошата е, че Ейнджи удари на камък при мистър Свят.

— Имаш предвид Марти?

— Това беше идеята, нали?

Разочарованието се надигна в мен.

— Доколкото си спомням, ти твърдеше, че ще опитва в продължение на седмица. Не се ли предава много лесно?

— Не познаваш Ейнджи. Ако прецени, че има и най-малка надежда, не се предава, докато не им свали панталоните. Затова, щом смята, че няма начин, сигурно е така.

— Може би не е подходила правилно.

— Не и Ейнджи. Повярвай ми, Доналд, тя си знае работата. Той просто не се е поддал. Бил е много любезен и така нататък, но просто я е отблъснал. Доста се беше ядосала. Не е свикнала да я отхвърлят, да не говорим пък за боклук като него. Смята, че или е педал, или е чудак.

Съществуваше обаче и една още по-потискаща възможност. Спомних си как Марти беше целунал Анна по врата.

— Може би просто е почтен към Анна.

— Това имах предвид, като казах чудак. Трябва да е повече от мухльо, за да отблъсне такова парче. Знам, че Анна не е лоша, но далеч не е от класата на Ейнджи.

Съгласих се на драго сърце, но не в смисъла, който влагаше Зепо. Красотата на русото момиче за мен беше крещяща, показна и само външна. Тази на Анна беше далеч по-изтънчена.

— Спомена, че имало и хубава новина.

Чу се приглушен смях.

— Добрата новина е, че Ейнджи е страхотна робиня.

— Не е там, нали?

— Успокой се, Доналд. В другата стая е. Не може да ме чуе.

Опитах се да сдържа раздразнението си.

— Само това ли имаше предвид под „добра новина“?

— Е де, не се ядосвай.

— Просто ми кажи какво стана между вас с Анна.

— Нищо не е станало . Само опипвах почвата. Но изпращаше добри сигнали.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Единствената спънка е гаджето. Ако не беше той, щях да действам още снощи. При това положение ще ми се наложи да поработя малко.

— Но не мислиш, че ще ти е много трудно?

Той се изсмя.

— Доналд, виж него, виж и мен. Това е отговорът.

Самоувереността му ми подейства окуражаващо, макар и да ми беше неприятна.

— Колко време смяташ, че ще ти отнеме?

— Вече ти обясних, че това не е нещо, дето се прави по разписание. Ще трябва да видя как ще потръгне. Няма защо да се бърза, нали?

Поколебах се. Рано или късно трябваше да научи.

— Напротив. — И му разказах за Америка.

Чух го как изпсува.

— Защо не ми каза по-рано, за Бога?

Тонът му ме свари неподготвен.

— Самият аз току-що го научих — отвърнах, ядосан от това, че се защитавах. — Но тъй като дотогава има два месеца, не виждам в какво е проблемът. Ще разполагаш с достатъчно време, струва ми се.

— Не е там работата, мамка му! — Млъкна. Когато отново заговори, беше овладял гласа си. — Просто не обичам изненадите. Има ли още нещо, което трябва да знам?

Имаше. Но нямаше защо да го научава още сега. Особено ако смяташе да се държи по този начин.

— Не. Мислиш ли, че времето ще ти бъде достатъчно?

Чух го да въздиша дълбоко.