Саймон Бекетт - Опасни пътища

Върнах се отново да прегледам щетите върху колата си. Дори за мен беше ясно, че няма да тръгне. Кипнал от гняв, оставих бележка на предното стъкло за пътната полиция и тръгнах към един телефон, за да съобщя в сервиза да дойдат и да я приберат. После спрях на ръба на тротоара да хвана такси.

Както обикновено става, единствените, които минаха, бяха заети. Чаках десет минути, настроението ми се влошаваше с всяка секунда, докато накрая махнах с отвращение. Видях знак, от който разбрах, че метрото е наблизо. Запътих се към него.

Не бях пътувал с метрото от години. Спомнях си, че все беше претъпкано, но съвсем не бях подготвен за хаоса, който ме посрещна в края на ескалатора. Докато се опитвах да отгатна накъде да тръгна, отзад ме блъскаха, а отпред ме притискаха. Всички освен мен изглеждаха сигурни в себе си. Огледах се за някой, когото да попитам, но виждах само безбройните движещи се глави на останалите пътници. Тълпите се разделяха и се носеха край мен, докато стоях в нерешителност. Зърнах на стената карта и си пробих път дотам, като накрая пресметнах, че трябва да се включа в друга колона. Присъединих се към потока от хора, които се движеха в моята посока, и се оставих да ме носят по облицован с плочки кънтящ тунел, който внезапно свърши на широка бетонна платформа.

В сравнение с тунелите тя беше относително празна. Но скоро започна да се изпълва. Бях застанал непосредствено до спирката. После установих, че непрекъснато ме изтласкват назад, така че накрая между мен и предната част на платформата имаше доста хора. Озовах се притиснат между жена от Бахамските острови с куфар и младеж с бръсната глава и кожено яке.

Внезапно въздушно течение извести за идването на влака. Той спря и веднага щом вратите му се отвориха, тълпата от платформата започна да се блъска в слизащите. Механичен глас, който надмогваше целия този хаос, ни инструктираше „да внимаваме за вратите“. Усетих как се вцепенявам от паника, докато се борех да стигна до най-близката врата без видим резултат. После, точно когато вече си мислех, че няма да успея навреме, внезапен тласък буквално ме запрати във вагона. Миг по-късно вратите се затвориха със съсък, спряха, отвориха се и отново се затвориха. След това влакът се стрелна напред и набра скорост.

Бяха ме изтласкали на пътеката между вратите. Платформата ми се беше струвала претъпкана, но сега от всички страни невъзмутимо ме притискаха непознати в интимна близост. Влакът внезапно спря и аз политнах към младата жена до мен. Измънках някакво извинение и бързо извърнах поглед от студения й взор. Ярката светлина зад прозорците показваше, че сме стигнали до следващата спирка по маршрута. Влакът спря и напиращите към платформата хора едва не ме събориха. Ответната вълна от нови пътници ме изтласка по-навътре, докато накрая не се озовах притиснат в средата на вагона, без да мога да помръдна, нито дори да си поема дъх. Въздухът беше изпълнен с тежки, неприятни миризми. На дизел, на косми и пот. Сграбчих една дръжка, щом отново потеглихме. Тъмнината на тунела едва ни беше погълнала, когато влакът намали, люшна се, пъхтейки, напред и спря.

Никой като че ли не забеляза. Зад прозореца цареше пълен мрак. Вътре хората седяха или стояха с изписано на лицата им безразличие. Опитах се да им подражавам, но за мен обстановката беше непозната. Чувствах се самотен и усещах, че се задушавам. Когато влакът отново потегли, сърцето ми подскочи заедно с него. Поехме бавно през тунела, на няколко пъти намалявахме, без обаче отново да спираме, слава Богу. После зад прозорците се появиха светлини и лица. Вратите се отвориха и без да знам коя е спирката, тръгнах да си пробивам път към платформата.

Поех дълбоко студения, пропит от дизелови пари въздух, като почти не забелязвах как минаващите покрай мен хора ме блъскаха. Над мен имаше надпис „изход“ и аз тръгнах към него, този път целенасочено като всички останали. Спънах се в отворения калъф за китара на уличен музикант, без да обръщам внимание на обидните думи, които ми изкрещя, тъй като открих последния ескалатор. Излязох на сивата дневна светлина и с огромно облекчение видях редицата таксита, които чакаха отвън. Качих се в едно от тях, казах накъде да кара и потънах в задната седалка. Вътре беше топло, тихо и благословено спокойно. Погледнах през прозореца към света, който отново беше станал приятно далечен. Пътуването ми се стори най-хубавото в живота ми.

Когато пристигнах, Анна вече беше отворила галерията.