Саймон Бекетт - Опасни пътища

Успокоих се с мисълта, че поне й бях станал по-близък отпреди. Сега ледът беше разчупен и я бях видял извън работата, така че имах някакво упование. Не беше много, но само това имах. Щеше да ми се наложи да се задоволя и с него.

Едва когато съзрях опасност да ми бъдат отнети и тези трохи, се видях принуден да действам.

Разбрах го случайно. Стана малко след изложбата. Бях горе в кабинета си, а Анна — долу, в галерията. Нямах представа, че говори по телефона, докато не вдигнах деривата и не чух гласа й.

Нямах намерение да подслушвам. Но имаше нещо съблазнително в това, че можех да слушам, без тя да знае. А след като се бях поколебал, вече нямах избор. Не бяха забелязали изщракването, когато вдигнах слушалката, но ако ме усетеха, че я оставям, щяха да разберат, че съм ги чул. Затова трябваше да слушам.

Отначало не можах да разбера за какво ставаше дума. После Анна каза:

— Знам, че е важна стъпка, но искам да замина. — И аз застанах нащрек. Думата „замина“ ми изглеждаше наситена с ужасяващо съдържание.

— Стига да си сигурна, всичко е наред — отговори момичето, с което Анна разговаряше. — Но мислила ли си какво ще стане, ако не се получи? Знам, няма да ти е приятно да го чуеш, но вие не се познавате от достатъчно дълго, нали?

— О, не започвай, Деби. Вечното опяване от родителите ми. Знаеш каква е майка.

— Е, този път я разбирам. Искам да кажа — наистина харесвам Марти, но все пак рискът е огромен, нали?

— Знам , че е така, но трябва да го поема. Не го правя лекомислено. Понякога се ужасявам, като си помисля за това, но не мога просто да си остана тук и да го оставя да си замине сам, не е ли така?

— Не би ли могла да заминеш по-късно?

— Какъв е смисълът? Ако ще заминавам, най-добре е да замина с него. Защо да бъдем разделени Бог знае колко време, само, за да се уверя, че постъпвам правилно? Има един-единствен начин да го разбера, нали?

Другото момиче въздъхна.

— Знам. И предполагам, че бих постъпила точно така, ако бях на твое място. Просто завиждам, че не съм аз тази, която отвличат в Америка.

Стаята се залюля пред очите ми. Опитах да се успокоя с това, че може би говореха само за заминаването на Анна на екскурзия, но после и тази сламка ми беше отнета.

— Вече съобщи ли на шефа си? — попита момичето.

Анна заговори по-тихо.

— Не, все още не. Дотогава има два месеца, така че ще му кажа, когато наближи. Ще имаме нужда от всичките пари, които можем да припечелим, докато си намеря работа там, затова не бих искала да ме уволни. Не мисля, че ще има нещо против, но не желая да рискувам.

Затворих очи. Щеше ми се никога да не бях вдигал телефона. Анна заминаваше. Отиваше в Америка с онова жалко подобие на мъж. Не само че я погубваше, но сега я и отвеждаше оттук. А тя дори не смееше да ми каже. Почти не чух останалата част от разговора. Имах сили единствено да оставя слушалката, когато приключи.

Седях и се опитвах да събера мислите си, като вече изпитвах усещането за загуба. И на зараждащ се гняв. Марти беше виновен. Анна щеше да замине за Америка с него и никога нямаше да я видя отново. Не можех да направя нищо, за да й попреча: колкото и жалко същество да беше Марти, аз бях още по-жалък съперник.

Сега за първи път помислих за себе си като за такъв. Но осъзнах, че точно такива бяхме. Съперници. Когато тази мисъл се оформи в главата ми, започнах да размишлявам какви преимущества имах пред него. Болезнено ясно беше, че е само едно — той не знаеше. Нито Марти, нито Анна гледаха на мен като на заплаха за връзката им. До този момент и аз самият не бях мислил за себе си в този аспект. Сега знаех, че се налагаше. Щях да направя всичко, за да му попреча да я има. Всичко.

Въпросът беше какво наистина можех да направя? Здравият разум ми казваше, че няма смисъл да търся отговора в себе си. Именно тогава ми хрумна идеята да потърся чужда помощ.

Два дни по-късно се обадих на Зепо.

Нощта, след като се срещнах със Зепо, сънувах странен сън. Обикновено спя дълбоко и тежко и ако изобщо сънувам — както психолозите твърдят, че би трябвало, — не помня сънищата си. Но този сън беше невероятно жив. Намирах се в къщата, където бях израснал. Предполагам, че бях дете, защото лежах на диван, а всичко в стаята изглеждаше далеч по-голямо, отколкото трябваше да бъде. Наблизо в камината гореше огън и ми беше топло и уютно. Майка ми седеше с гръб към мен и решеше косата си пред огледалото, а аз лежах спокоен и отпуснат, като наблюдавах как огънят се отразява в косата й при всяко докосване на гребена.