Саймон Бекетт - Опасни пътища

— Така ли? Каква специалност?

— Антропология. Прави изследване.

— Какво го е накарало да избере Лондон? Доста далеч е, нали така?

— Ами, мисля, че до голяма степен се дължи на желанието му да види Англия. Но твърди, че и обучението тук е доста добро.

Погледна часовника си. Знаех, че я забавям, но се чувствах принуден да наваксам заради невежеството си. Опитах се гласът ми да прозвучи равнодушно.

— Отдавна ли излизате заедно?

— Почти от година. — По лицето й се разля доволна усмивка.

— Изглежда, много го обичаш. — Тя се изчерви. — Съжалявам, не биваше да любопитствам.

— Няма нищо. Не любопитствате.

Не можах да измисля какво друго да кажа. Настъпи кратко мълчание, докато стояхме и двамата неуверени.

— Е, май ще е най-добре да вървя — рече Анна. — Не ви трябвам, нали?

— Не, не, не мисля. — Не желаех да си тръгва, но не ми хрумваше извинение, за да я задържа. Отдръпнах се от пътя й и с изумление осъзнах, че имам ерекция. Скрих се смутено зад бюрото, като благодарях на Бога, че все още бях с палто.

— Тогава до утре. Довиждане. — Анна излезе от стаята и я чух да слиза надолу. След малко вратата се захлопна.

Не помръднах. Чувствах се объркан и смутен. Погледнах към огледалото. Сега в него се отразяваха единствено кабинетът и моя милост — сивокос, на средна възраст, непривлекателен. Загасих полилея, така че стаята се осветяваше само от настолната лампа, както преди. Преместих един стол така, че гледката към огледалото да бъде приблизително същата като отвън. Втренчих се в него. Все още беше празно, но с малко концентрация успях да си представя Анна отново да се движи в него. Затворих очи. Образът остана. Отново видях гърдите й, проследих с вътрешното си око всяка тяхна извивка и възвишение. Видях равнината на стомаха, пъпа, черния къдрав триъгълник. Тя отново се наведе пред мен с гладки, закръглени бедра, разделени от леки и все пак предизвикателни сенки. Все така със затворени очи проследих всичко бавно, като спирах и връщах образите по свое желание. Ръцете ми се задвижиха почти неволно, като внимаваха да не прогонят образите.

За първи път, откакто бях тийнейджър, мастурбирах.

От този момент нататък се превърнах в човек, обсебен от фикс идея. Вече не можех да гледам на Анна като преди. Или по-точно, за първи път започнах истински да я виждам. Забелязвах неща, за които по-рано не си бях давал сметка — нито в нея, нито в когото и да било друг. Всяка сутрин я очаквах с нетърпение да пристигне в галерията, като се чудех как ли ще е облечена, дали косата й ще е вързана отзад или разпусната. Забелязвах как дрехите й докосваха или прилепваха към тялото й, когато се движеше, и специфичния й парфюм. Всичко в нея ми изглеждаше съвършено.

Но дори това да беше мания, то тя беше скромна. Не минавах определените граници, нито имах амбицията да я направя своя любовница. Такова нещо беше толкова непознато за мен, че беше практически невъзможно. Най-доброто, на което можех да се надявам, беше да й стана приятел и затова започнах да се опитвам да преодолея резервираността помежду ни. Беше учудващо лесно. Най-трудното се оказа да направя така, че внезапният ми интерес да не изглежда прекалено очевиден. Можех да прекарам часове, наблюдавайки я, боготворейки всяко несъзнателно движение, като го съхранявах за по-късно, когато щях да му се насладя насаме. Извивката на шията й, няколкото сантиметра гола плът можеха да ме държат омагьосан с часове. Непрекъснато си давах сметка за тялото й под дрехите. Те по-скоро сякаш подчертаваха онова, което скриваха. Един ден беше съвсем очевидно, че не носеше сутиен, и аз почти не можех да откъсна поглед от трептящите й изпъкнали гърди. Самоубедих се, че това беше знак — започнала е да се чувства по-спокойно с мен. Всъщност обаче по-рано изобщо не бях забелязвал дали носеше сутиен или не.

След като започна да се чувства по-свободно с мен, научих повече неща за личния й живот. И особено за Марти, нейния приятел. Чувствата й бяха съвсем очевидни и колкото повече слушах за него, толкова по-силна ревност започнах да изпитвам към този непознат мъж. А също и любопитство. Опитах се да си представя как изглежда. И в мислите ми се оформи следния образ: висок, тъмен красавец, мъжки еквивалент на Анна. Признавам си, не одобрявах особено това, че беше американец, но бях готов да го отдам на собствените си предразсъдъци. Обектът на чувствата на Анна не можеше да не бъде изключителен. Бях убеден, че не би се задоволила с по-малко.