Саймон Бекетт - Опасни пътища

И тогава ми се удаде случай лично да се запозная с него. Един следобед Анна се обърна към мен:

— Зает ли си довечера? — попита тя.

Опитах се да прикрия внезапното си вълнение.

— Не, не съм. Защо?

— Е, ако не си, би могъл да ми направиш много голяма услуга. Но само ако няма да ти представлява проблем.

— Сигурен съм, че няма. За какво става дума?

— Една моя приятелка е художничка и днес е първата й изложба. Чудех се дали, ако не си зает, не би могъл да дойдеш? Ужасно е нервна, така че колкото повече хора отидат, толкова по-добре. А тъй като ти имаш влияние в тези кръгове, знам, че ще й хареса, ако присъстваш.

Изпълних се с удоволствие.

— Ще се радвам.

— Сигурен ли си, че няма да те затрудни? Знам, че късно ти го казвам.

— С удоволствие ще дойда наистина.

Анна ми се усмихна лъчезарно.

— Благодаря ти. Това е страхотно. Марти каза, че ще се съгласиш.

Не бях сигурен дали значението на това ми харесваше или не. После ми хрумна нещо друго.

— Марти ще дойде ли довечера?

— Да. Ще бъдем там около осем. Но не е необходимо и ти да идваш толкова рано.

Уверих я, че не е прекалено рано за мен, и се опитах да слушам внимателно, докато ми обясняваше къде се намира изложбата. Но почти не я чувах. Щях да се запозная с приятеля на Анна. С любовника й.

Изведнъж се почувствах ужасно нервен.

Изложбата беше в малка галерия близо до Кемдън. Пристигнах там преди осем. Стомахът ми се беше свил от напрежение. Не бях ял нищо от обяд, но бях прекалено изнервен, за да усещам глад. Галерията изглеждаше уютна и светла и докато приближавах, забелязах гъмжащите вътре хора. Надникнах през витрините, като се опитвах да видя Анна и да успокоя нервите си, преди да вляза, но не успях нито в едното, нито в другото. Поех си дълбоко въздух и отворих вратата.

Мъртвешки блед младеж с размъкнат пуловер моментално бутна в ръката ми чаша с вино. То очевидно беше купено от супермаркета, но въпреки това го приех с благодарност и се огледах за Анна. Нямаше и помен от нея. Погледнах часовника си. Все още нямаше осем и с чувство на разочарование и облекчение едновременно, аз насочих вниманието си към изложбата.

Картините бяха по-аматьорски, отколкото се бях опасявал. Не харесвам абстрактното изкуство дори когато е добро, а в случая и дума не можеше да става за това. Зърнах един познат критик и погледът, който ми хвърли, подкрепи собственото ми мнение. По-голямата част от присъстващите явно се интересуваше далеч повече от безплатното вино, отколкото от творбите, и не можех да ги виня. Тъкмо си мислех дали и аз да не си взема втора чаша, когато зад мен прозвуча гласът на Анна.

— Здрасти. Отдавна ли си тук?

Обърнах се изненадан и развълнуван.

— Не, не. Току-що пристигнах.

Вдъхнах парфюма й. Все още беше с палто, а около врата й беше завързан шал. Лицето й изглеждаше посиняло от студ.

— Съжалявам, че закъсняхме. Влакът се забави, не можахме да вземем такси, така че дойдохме пеша. — Отдръпна се встрани: — Не познаваш Марти, нали?

Бях забелязал, че някой стоеше точно зад нея, но само с периферното си зрение. Той беше толкова далеч от представата ми за това как трябваше да изглежда Марти, че не му бях обърнал внимание. Сега, когато пристъпи напред с протегната ръка, шокът, който изпитах беше толкова силен, че едва успях да реагирам.

Високият, красив Марти от въображението ми го нямаше. Съществото, което Анна ми представи, беше дребно, слабичко изтърсаче. Дрехите висяха на мършавата му фигура, а очилата с тъмни рамки правеха очите му несъразмерно големи за тясното лице. Косата му беше неподдържана и рядка, завършвайки образа на книжен плъх.

Успях да се усмихна, докато се здрависвахме.

— Приятно ми е да се запознаем. Много съм чувал за вас.

— Не знам дали е хубаво или лошо. — Американският му акцент беше сравнително лек. Но в този момент националността му беше най-малкото, от което можех да се оплача.

Вече започвах да се съвземам от първоначалния стрес.

— О, няма защо да се притеснявате. Само хубаво.

— Казала съм му само за добрите ти страни — рече Анна. Усмихнаха се един на друг.

— Дай. Ще потърся някъде да оставя палтото ти — предложи й той. — Искате ли още една чаша вино, мистър Ремзи?

Чувствах, че имам нужда.

— Ако не ви затруднява. — Стиснах зъби. — И, моля, наричайте ме Доналд.

Марти свали палтото на Анна и изчезна в тълпата. В него нямаше нищо, което да го откроява сред нея.

— Е, какво мислиш? — попита Анна. Примигнах.