Саймон Бекетт - Опасни пътища

Надявах се да не забележи какво облекчение изпитах.

— О, добре — рекох и бавно издишах. Усмихнах му се. — Още малко вино?

Анна работеше в галерията от близо четири месеца. През първите три от тях почти не я забелязвах. Бях я наел след нейната предшественичка, чието име съм забравил и която се бе оказала достатъчно глупава при всички възможни начини да си отиде от този свят, да се остави да я блъсне точно автобус. Анна беше просто още една помощничка, последната от многото млади жени, които бях наемал да ми помагат през изминалите години. Стига да идваше точно навреме и да проявяваше достатъчно компетентност, нищо друго не ме интересуваше. Фактът, че беше привлекателна, беше случаен и без значение.

Винаги съм се отнасял към секса с безразличие. Дори като млад не проявявах голям интерес към него и почти никакво любопитство. Останах невеж докъм средата на двадесетте си години, когато в заблуждението си се възползвах от услугите на проститутка. Преживяването беше отвратително и не бях склонен да го повторя. Вместо това, забравяйки за инцидента, съсредоточих енергията си върху нещо много по-достойно. Изкуството.

За известно време имах амбицията самият аз да стана художник. За жалост талантът ми като че ли се оказа по-подходящ за ценител, отколкото за художник — факт, който съвсем навреме ме накара да изоставя опитите си, преди те да започнат да ми създават прекалено неудобство. Бях разочарован, но бях и реалист. Реших, че щом не мога да направя кариера като творец, поне бих могъл да го сторя благодарение на творбите на други хора. Вече притежавах скромна колекция от акварели и картини с маслени бои. Следващата стъпка ми се струваше очевидна. Станах търговец.

Интересът ми към еротичното изкуство обаче не се бе проявил, докато не купих първия образец. Това беше една френска кутия за енфие от осемнадесети век, която не се отличаваше с нищо, докато човек не я отвореше. На вътрешната страна на капачето беше нарисувано момиче, което кокетно вдигаше полите си, за да покаже, че отдолу не носи нищо. Бях очарован. Трябваше да я имам и останах покрусен, когато собственикът й — възрастен мъж, с когото отидох да се видя по други въпроси — упорито отказа да я продаде. Едва когато той почина, успях да убедя вдовицата му, че със съпруга й сме стигнали до споразумение, и ми се удаде да я купя за първоначално предложената сума.

Кутията за енфие стана първият експонат от частната ми колекция. Разбира се, давах си сметка каква ирония имаше в това да бъда привлечен от еротиката, когато самият секс не ме интересуваше. Но този предмет, както и последвалите го, като че ли притежаваха финес и чар, които напълно липсваха във физическия акт. Въздействаше ми по начин, по който елементарното полово сношение не успяваше.

Прескочих прага на средната възраст доволен от живота си. Имах всичко, което желаех: процъфтяващ бизнес и тайна, безобидна страст, която можех да си позволя да задоволявам. Нито желаех положението да се промени, нито пък виждах причини за това. И ако една вечер не бях толкова разсеян, това можеше никога да не стане.

Бях оставил Анна да затвори галерията, а аз тръгнах за един аукцион. Той беше само с покани и на половината път се сетих, че съм забравил своята в кабинета си. Раздразнен се върнах да я взема.

Очаквах галерията да е празна. Работното време вече бе свършило, когато се върнах, и предполагах, че Анна си е отишла. Паркирах на алеята зад галерията и си отключих. Сградата тънеше в мрак. Към кабинета водеха две стълби — едната откъм галерията отпред, а другата откъм склада отзад. Светнах лампата в подножието на втората. Крушката премигна и изгасна. Започнах ядосано да изкачвам стълбите в тъмното и почти на върха осъзнах, че в кабинета светеше.

Първата ми мисъл беше да се върна в колата и да се обадя на полицията. Ако ставаше дума за обир, не желаех да взимам участие. Но страхът да не се изложа с фалшива тревога ме възпря. Поколебах се. После, учуден от собствената си смелост, изкачих останалата част от стъпалата и спрях на площадката.

Вратата на кабинета беше леко открехната. През нея светлината се изливаше в тъмния коридор. Бавно приближих на пръсти и постепенно стаята се разкри пред погледа ми. После, когато бях само на около метър, чух Анна да кашля.

Отдъхнах си. Успокоен и раздразнен, направих още една крачка напред с намерението да обявя присъствието си и спрях.

През процепа между вратата и касата сега виждах огледалото с позлатен обков, окачено на отсрещната стена. В него се отразяваше онази част от кабинета, която все още оставаше скрита зад вратата. Библиотеката. Бюрото ми. Настолната лампа, която хвърляше златиста светлина в стаята. И Анна.