Саймон Бекетт - Опасни пътища

Това беше всичко. Или поне това си спомнях. А защо изобщо си спомнях такова нещо — нямах представа. В дадената обстановка не личеше да има нещо изключително. Но споменът остана дори след като се бях избръснал и закусил и продължи да витае в мислите ми, докато карах към галерията.

Отдадох разсеяността си на съня и на срещата със Зепо предишната вечер. В центъра на Лондон, както обикновено, имаше задръстване и гъстите утринни колони от автомобили се движеха бавно. Стигнах до едно кръстовище и минах покрай светофара, след което усетих неочаквано силен удар.

Политнах рязко при внезапното спиране. Един рейндж роувър се беше блъснал в левия ми калник. Още не се бях съвзел от шока и чакащите зад мен коли започнаха да надуват клаксоните си. Погледнах гневно към шофьора на другата кола — беше жена — и тъкмо се канех да й направя знак да отбие встрани и да ме чака, когато тя ми махна заповеднически, след което отдалечи колата си от моята. Разликата във височината на колите беше предпазила броните да се заклещят и те се отделиха със съвсем лек шум. Тя мина пред мен и като се отдалечи от кръстовището, отби встрани.

Колата ми беше блокирала от удара и докато се опитвах да запаля, открих, че ръцете ми треперят. Воят на клаксоните само влоши нещата и колата запали едва на третия опит.

Докато отбивах зад рейндж роувъра, от левия ми калник се чу ужасен стържещ звук. Вдигнах ръчната спирачка и излязох сърдито от колата. Тъкмо си формулирах наум първата гневна фраза, когато жената изхвърча от роувъра и ме изпревари.

— Сляп ли сте? Светофарът беше червен!

Обвинението й ме свари неподготвен. Не бях очаквал, че ще има наглостта да стовари вината върху мен.

— На вас може и да е светил червено. При мен беше зелено.

— Не ставайте смешен. Точно чаках да се смени. Вие минахте, без да гледате! — Вторачих се в калника си. — О, само погледнете това! Тъкмо я взех от сервиза и сега вие ми счупихте проклетия мигач!

— Аз съм го счупил? — Едва не онемях. — Вие се блъснахте в мен! — Наведох се да погледна щетите върху собствената си кола. Предната част на левия калник се беше вдлъбнала към рамото над гумата и то се беше притиснало към нея на едно място. В сравнение с това на рейндж роувъра му нямаше почти нищо.

— Искам номера ви — настояваше жената. — На идиоти като вас не бива да им дават книжки. Ами ако с мене имаше дете?

— Вероятно би ви казало да не минавате на червено!

— Чудесно! — Изведнъж тя се обърна към хората, които вървяха по тротоара: — Извинете, някой от вас видя ли как този човек ме блъсна? — Към нас се извърнаха втренчени погледи. Един-двама души намалиха крачка, макар никой да не спря. Бузите ми пламнаха. Тя се обърна към възрастен мъж, който се забави повече от останалите. — Видяхте ли какво стана? Този мъж мина през кръстовището на червено и ме блъсна, докато потеглях. Имам нужда от свидетел.

— Видях ви само да спирате. Не съм го видял да ви блъска.

Това беше невероятно.

— Не съм я блъснал аз! Тя ме блъсна! — Огледах се на свой ред за свидетел. Трафикът се движеше без прекъсване. Колите, които бяха зад мен, вече ги нямаше.

— Но не видяхте ли какво точно стана? — настоя жената. Мъжът беше спрял. Поклати глава колебливо. Другите хора отминаваха, като ни хвърляха любопитни погледи.

— Вече ви каза, че не е — изсъсках.

— Не говоря на вас, а на него. Видяхте ли го да минава на червено? Трябва да сте видели, щом сте минавали оттук.

Мъжът поклати глава и започна да се отдръпва.

— Не. Не. Съжалявам.

— Един момент — извика жената след него, но той вече беше обърнал гръб и ускоряваше крачка, поклащайки за последен път глава, за да отклони по-нататъшните й опити да го въвлече в това. — О, колко типично, по дяволите! — Тя отново се обърна към мене: — Добре, дайте ми името на застрахователната си компания. Няма да седя тук и да споря с вас. Трябват ми също така и името и адресът ви. Ще ги оставя те да уредят въпроса.

Втурна се ядосано към колата си и зарови из жабката.

— Ето. — Тя надраска данните си на едно листче и ми го подаде. Направих същото. — Само се надявам да имате доблестта да признаете, че вината за всичко това е ваша.

— Бих могъл да кажа същото за… — започнах, но тя не ме слушаше. Листчето беше издърпано от ръката ми.

— И отгоре на всичко закъснях, по дяволите — сопна се тя, качи се в колата и затръшна вратата. Бързо отстъпих, когато тя рязко зави, за да се включи в трафика, принуждавайки друга кола да спре и да й даде път. Пренебрегна ядосаното натискане на клаксона и след секунди вече беше изчезнала в потока от автомобили.