Саймон Бекетт - Опасни пътища

— Всичко е наред. Ще сме там след пет минути — рече Зепо. Марти оправи очилата си.

Клубът не беше толкова зле, колкото се страхувах, че ще бъде. Бях очаквал нощен клуб и изпитах облекчение, че нямаше нито мигащи светлини, нито силна музика. Но все пак напълно отговаряше на представата ми за местата, които Зепо обичайно посещава. Крещящо, безвкусно и показно. Гъмжеше от ослепителни млади хора и имаше толкова много огледала, че дори и най-безнадеждният нарцисизъм можеше да бъде задоволен. Почувствах се съвсем не на мястото си, а и Марти изглеждаше така независимо дали го усещаше или не. Зепо обаче очевидно се чувстваше в свои води.

— Ей, тук има едни мои приятели — възкликна той и се насочи към пренаселената маса. Оставаше ни само да го последваме.

— Била ли си тук преди? — попитах Анна, докато вървяхме натам.

— Не. Дори не знаех, че съществува. — Снижи глас. — Господи, всички тук манекени ли са?

— Аз не съм — измърмори Марти. — А не мисля, че и Доналд е. Смяташ ли, че ще ни сервират?

Анна се прехласна, когато поразително чернокожо момиче по бюстие и минипола мина покрай нас.

— Определено се чувствам като повлекана.

— Не би трябвало — отвърнах. — Слагаш повечето от тези момичета в малкото си джобче. — Наистина го мислех. Тяхната крещяща, безлична външност не ми въздействаше изобщо.

Зепо вече ни беше осигурил места около масата.

— Моля всички за внимание, това са Анна, Доналд и Марти. — После изреди куп имена, които моментално забравих. С Марти бяхме удостоени с презрителни усмивки, Анна заслужи по-голямо внимание.

— Ще донеса нещо за пиене — каза Зепо и изчезна, без да ни попита какво искаме. Хората около масата продължиха оживения си, леко истеричен разговор, сякаш нас ни нямаше. Едва когато Зепо се върна, отново започнахме да съществуваме за тях.

— Питиетата са на път. — Изведнъж сякаш се бе изпълнил с енергия. — Господи, току-що присъствахме на най-ужасната вечеря в света — обяви той. Групата слушаше с внимание, докато описваше подробно мъчението ни. Заливаха се до сълзи в смях. — Честно, мислех, че ще заспя сред буламача!

Питиетата пристигнаха. Моето се оказа мексиканска бира.

— Как се запознахте със Зепо? — попита един загорял мъж Анна.

— Чрез Доналд. — Посочи към мен. — Обаче не го познавам много отдавна.

Младежът не прояви интерес откога го познавах аз. Тъкмо се готвеше да попита Анна още нещо, когато Зепо го прекъсна.

— Доналд е невероятно богат търговец на произведения на изкуството. — Сега ме погледнаха с по-голям интерес. — Анна има късмет да работи при него. А Марти пък е антрополог.

Марти като че се смути, когато вниманието се насочи към него и се скова в стола си. Втренчи се в недокоснатото си питие.

— Антропология? О, искаш да кажеш нещо като езика на тялото и такива работи? — попита вятърничаво красиво момиче с изрусена до бяло коса и гъсти черни вежди.

— Това е част от нея. Но има и друго — отвърна Марти.

— Например? — поиска да узнае един младеж с бакенбарди.

Марти оправи очилата си.

— Ами в основата е изучаването на Човека. С главно „Ч“, не с малко.

Край масата се разнесе кикот. Зепо се обърна към Марти с леко презрителна усмивка на лицето.

— В момента изучаваш ли ни?

Марти се усмихна и поклати глава.

— Няма защо да се безпокоите. Не го правя непрекъснато.

— И все пак сигурно е прекрасно да можеш да разбереш дали някой лъже по начина, по който си почесва носа например. — Подигравката на Зепо беше опасно очебийна.

— Е, не е чак толкова лесно.

— Не е ли?

— Не е. — Ръката на Марти се стрелна към очилата му, докосна ги и отново се отпусна. — Почесването по носа може да означава, че някой лъже или пък че е нервен. А може и просто да го сърби носът. Това не е точна наука.

— Значи не можеш да разбереш какво си мисля по начина, по който седя? — попита русото момиче. Беше се облегнала с лакът на масата, с лице, подпряно на дланта, и го гледаше съсредоточено. Виждаше се и голяма част от деколтето й. Марти я погледна и побърза да отмести очи.

— О… не.

Усмивката на Зепо ставаше заплашително подигравателна.

— Хващам се на бас, че просто си скромен — рече той. — Не вярвам, че не можеш да кажеш повече от това. Какво мислиш за мене например? Какво ти говори „поведението“ ми?

Марти, изглежда, изпитваше неудобство.

— Наистина не…

— Е, хайде. Сигурно можеш да направиш някакво предположение след всичките ти години на занимания.

От цялата маса се чуха окуражителни звуци. Анна гледаше към Марти с известна тревога. Надявах се Зепо да не е прекалил. Марти сви неохотно рамене.