Саймон Бекетт - Опасни пътища

— Аха. — Мириам отпи от кафето. Беше ясно, че има да сподели някаква информация. Съвсем не бях сигурен, че исках да я чуя. Определено не и в този момент, в присъствието на Анна. Но щеше да изглежда неестествено да не попитам.

— Защо? — Надявах се, че говоря спокойно. Мириам остави чашата си. Разбрах, че така или иначе нищо не би й попречило да ни каже.

— О, просто се чудех. Вчера приказвах с един човек, който го познава. Или поне го е познавал.

— И кой е той?

— Моя стара приятелка. Известно време Зепо излизал с племенницата й.

Изпитах облекчение. Каквото и да знаеше, не беше същата информация, която имах аз. А тя би била катастрофална.

— Очевидно ти е изклюкарствала нещо за него?

— Така е. Според нея той е истинско чудовище. Причинил ужасни страдания на племенницата й. Отнасял се пренебрежително с нея, давал й да разбере, че излиза и с други момичета. Всякакви такива неща. Накрая глупавото девойче заплашило, че ще си среже вените. Предполагам, че се е надявала да го изплаши. На следващия ден й донесли пакет. Пачка ножчета за бръснене в червена кадифена кутийка.

Инстинктивно погледнах към Анна. Тя изглеждаше шокирана.

— Не ги е използвала, нали?

— Не, слава Богу. При тази му постъпка тя се вразумила. Осъзнала какво лайно е той и дошла най-сетне на себе си.

— Може би той просто добре умее да преценява човешката природа — отвърнах, макар че бях готов да я разкъсам. — Възможно е точно това да е била целта му.

Мириам не беше убедена.

— Може и така да е било, но приятелката ми се съмнява. А дори и така да погледнем на факта, пак е поел страхотен риск.

Побъбри още малко, но беше приключила с онова, заради което бе дошла. Първо, да се извини и, второ, да направи Зепо на пух и прах. След като си тръгна, се обърнах към Анна.

— Това за Зепо много ме изненада. Не го смятах за способен на такова нещо.

— Нито пък аз. Просто показва, че човек никога не знае.

Заех се с един каталог.

— Дори и да има такова нещо, историите на Мириам винаги са си били малко съмнителни, а версията на нечия си леля едва ли е достоверен източник. Сигурен съм, че Зепо не би извършил подобна безсърдечност. — Спрях, преди да започна прекалено много да го защитавам. Най-доброто щеше да е да омаловажа чутото. Затворих каталога. — Както и да е, ако вкусът на момичето към изкуството е бил като този на Мириам, не бих го обвинил, че го е направил.

Засмяхме се.

Следващият злословник беше Зепо и казаното от него беше много по-окуражаващо. Не се бяхме чували от събота и предположих, че мълчанието му се дължи на лошото му настроение, след като се беше изложил. Но към средата на седмицата вероятно бе изблизал раните си достатъчно, за да прояви желание до говори отново с мен.

— Доналд е — рекох, когато вдигна телефона. — Опитвах се да се свържа с тебе. — Постарах се гласът ми да звучи неутрално.

— Отсъствах от града. Мога да отсъствам, нали?

— Разбира се. Просто се чудех къде си. От няколко дни се опитвам да те открия.

— Е, сега успя, така че какъв е проблемът?

— Проблемът е, че за в бъдеще бих искал поне да ме уведомяваш, когато решиш да заминеш на почивка. — Не бях възнамерявал да бъда въвлечен в спор, но нямаше да позволя да ми се говори по този начин.

— О, съжалявам. Какво би искал, писмено извинение на бюрото ти до утре сутринта? С наказание за правописните ми грешки?

— Няма нужда да се заяждаш.

— Тогава престани да се държиш, сякаш съм ти собственост, по дяволите! Ако искам да замина за ден-два или за някакъв дяволски месец, ще го направя и нямам намерение да ти позволя да ми се качиш на главата! Ясно ли е?

Избухването му ме изуми.

— Мога ли да ти припомня, че ти плащам?

— Плащаш ми да свърша работа и аз го правя. Но не съм длъжен заради това да търпя всичко. Ако смяташ да ми се правиш на много важен, можеш да намериш някой друг да бръкне в гащичките на приятелката ти. Ако успееш. Разбрано?

Поех си дълбоко въздух. Осъзнах, че Зепо просто се опитваше да възстанови достойнството си след събота. Щеше да е най-добре да не го дразня повече. Все още имах един коз, за който той не знаеше, но нямах намерение да го разкрия без време. Щеше да е много по-приятно, когато Зепо най-накрая разбереше, че независимо дали го желае или не, щеше да му се наложи да прави каквото аз искам.

— Мисля, че беше достатъчно ясен — съгласих се.

— Добре.

За миг и двамата мълчахме. Прочистих гърлото си.

— Ако си успокоил топката, обадих ти се, защото смятах, че трябва да знаеш нещо: Мириам вчера дойде в галерията.