Жозе Родригеш душ Сантуш - Божият гняв

— Ами ако не стане така?

— Ако не стане… това наистина би могло да свърши зле.

— Да убият президента! — занарежда отново майка му, поглеждайки нагоре, сякаш се допитваше до Аллах. — Къде се е видяло такова нещо. Господи? Дано Всемилостивият всичко да оправи! Инш Аллах! 60 60 По волята божия; дай боже! — Б.пр.

— Сигурно си мислят, че сме в Америка! — възкликна баща му, готвейки се да налапа първото парче от овнешкото. — Там убиват президенти…

— Садат не трябваше да се спогажда с ционистите — обади се по-големият син, който беше стоял дотогава мълчалив. — Лошо направи!

— Вярно е — съгласи се господин Бараках, дъвчейки. — Президентът трябваше да е по-предпазлив. Не зачете уммата , нито мъчениците във войните срещу ционистите. Така си е.

— Садат си го просеше… — настоя по-големият му син. — Знаете ли какво изрекъл един от онези, които са стреляли по него? „Убих фараона!“

Баща му се разсмя.

— Фараонът ли? Добре го е казал!

Разговорът продължи оживено, но Ахмед вече не слушаше. Главата му се въртеше и умът му беше все там, при онова, което баща му беше казал за радикалите. Значи това са мюсюлмани, които искат да се прилага шериатът ? И какво лошо има в това? шериатът е божият закон, даден от Аллах в Свещената книга. Ако „Ал Джамаа“ искат да прилагат божия закон, нима това не е справедливо? Главата на Ахмед беше пълна с въпроси и предположения, но той съзнаваше, че сега не е моментът да ги изказва гласно — в страната цареше атмосфера на страх, породена от смъртта на президента и чистката, предприета междувременно от вицепрезидента.

Най-добре беше да си мълчи.

Медресето отвори врати следващата седмица и Ахмед отиде на училище още първия ден. Усещаше, че няма да издържи дълго време да не говори — трябваше да разбере всичко. Главата му кипеше и се нуждаеше от незабавни отговори. „Може би ще ги открия в часа по религия“, помисли си той и с нетърпение зачака да започне урокът.

Когато учителят Айман се появи, забеляза, че по лицето му беше изписано странно изражение — радост и безпокойство се бяха слели в едно и той ту се усмихваше, ту в следващия момент се оглеждаше през рамо. Изглежда, страхът бе завладял всички и учителят не беше изключение. Напрежението стана осезаемо, но Ахмед вярваше, че урокът по религия щеше да му покаже пътя.

Но не това се случи. Урокът беше едно огромно разочарование. Вместо да говори за онова, което живо го интересуваше, учителят Айман накара учениците да рецитират Корана хорово и нищо повече.

Рецитирането на Свещената книга беше много хубаво нещо, укори се веднага Ахмед, гузен заради разочарованието си. Как можеше въобще да е недоволен от рецитирането на Корана? Та това бяха думите на Аллах Ас Самад , Всевечният! Всеки, комуто се отдаваше възможност да ги произнесе, трябваше да гледа на това като на голяма чест!

Малко след като часът беше свършил и всички бяха излезли от стаята, Ахмед последва учителя. Не беше го планувал, но бе факт, че вървеше след него.

Айман прекоси коридора с дългата бяла джелаба, която се спускаше почти до пода. Момчето го следваше безмълвно на два метра зад него. Учителят, комуто нищо не убягваше, скоро усети, че е следен, и се закова намясто, след което се извърна и застана лице в лице с Ахмед.

— Какво има? — попита неочаквано остро той. — Защо вървиш след мен?

Момчето се стресна от агресивния тон и ококори очи.

— Ами аз… трябва да говоря с вас, господин учителю.

Айман веднага се огледа, сякаш търсеше скрита заплаха.

— Защо? Случило ли се е нещо?

— Не, господин учителю. Просто… исках да питам за някои неща, които не са ми ясни.

— За какво се отнася?

— За онова, което се казва в Корана.

Учителят го изгледа въпросително.

— И таз добра! — възкликна учуден. — Аллах говори много ясно в Свещения Коран. Достатъчно е да се прочете написаното и да се спазват неговите повели.

— Така е, господин учителю, но моллата от моята джамия казва друго.

— Друго ли? Какво?

— Става въпрос за кафирун .

Тялото на Айман видимо се отпусна. Махна с ръка към ученика да го последва.

— Ела — каза той и закрачи отново по коридора. — Да отидем в кабинета да поговорим.

Ситнейки след преподавателя, Ахмед усети как го обзема блажено спокойствие. Учителят Айман знаеше всичко, отдъхна си той, без да изпуска от очи носещата се пред него джелаба. Учителят щеше да изясни истината.

Истината за кафирун .