Жозе Родригеш душ Сантуш - Божият гняв

— Какво става?

Врявата не спираше и никой не отговори на въпроса му. Заинтригуван, той излезе в коридора и се запъти към хола. Намери семейството си потънало в разгорещен спор около включения телевизор, на чийто екран се виждаше мъж с вратовръзка, който говореше нещо.

— Какво е станало? — попита отново и впери поглед в телевизора с очакването, че там ще намери отговор.

— Не сме съвсем наясно — отвърна баща му, без да сваля очи от екрана. — Нещо се е случило по време на военния парад и, изглежда, са стреляли по президента.

— Кой президент?

— Как кой? Садат, разбира се!

— Стреляли са по Садат? Защо?

— Тъкмо за това спорим. Аз мисля, че се отнася за съперничество между тях самите, властта поражда много врагове. Но брат ти смята, че са ционистите.

Ахмед махна към телевизора.

— Какво казват по телевизията?

— Нищо — отговори по-големият брат, свивайки рамене. — Казват, че президентът е в болница.

— И нищо повече?

— И че е обявено извънредно положение.

Скоро стана ясно. Че няма да има новини по телевизията. Цялото семейство беше превъзбудено и никой не го сдържаше вкъщи.

Въпреки големия пек навън, всички наизлязоха на улицата и се сблъскаха със съседите — всички чувстваха едно и също, никой не можеше да устои на нервното напрежение, което ги бе обзело. Разговорите се въртяха около една и съща тема: какво се е случило и кой го е извършил. Едни казваха, че е преврат на генералите, други, че всичко е нагласено, първите се възмущаваха от казаното от вторите, някои настояваха, че зад това стоят евреите и че мирният договор от Кемп Дейвид си е направо капан, — факт е, че гълчавата се беше прехвърлила на улицата.

Майката на Ахмед, която беше отскочила да нагледа тенджерата на огъня, изскочи от вкъщи запъхтяна.

— Бързо! Бързо! Елате да видите!

Хукнаха към вкъщи — и семейството, и съседите — и отново забиха поглед в екрана. Мъжът с вратовръзката беше изчезнал. На негово място се бяха появили изображения от Корана и се чуваше глас да рецитира Свещената книга. Останаха като вцепенени, мъчейки се да стигнат до смисъла на всичко това. Защо цитираха Корана по телевизията?

— Радиото! — викна господин Бараках.

Бащата на Ахмед отиде забързано до стаята да вземе малкия приемник за къси вълни. Върна се в хола, сложи апарата на масата, включи го, настрои го на станцията, която имаше навик да слуша. От радиото се разнесе звучен и меланхоличен глас. Излъчваха някаква музикална програма и звуците се носеха като вълни, на приливи и отливи, ту изчистени и ясни, ту глъхнещи надалеко, а по средата се чуваше свистене, типично за предаванията на къси вълни.

— Колко е часът? — попита по-големият брат на Ахмед.

Бащата погледна часовника си. Оставаха четири минути до кръглия час.

— Новините са след четири минути.

Зачакаха около апарата, изгарящи от нетърпение. По телевизията продължаваха да рецитират Корана. Ахмед разпозна аятите на сура 2. Музикалната програма по радиото, която сякаш нямаше край, междувременно свърши и далечен, тържествен глас изпълни хола.

— Слушате BBC Лондон, предаване на арабски език.

Последва пауза, изпълнена с напрежение, и внушителният камбанен звън на „Биг Бен“ бавно отекна в тишината.

Гласът се разнесе отново.

— Почина президентът Ануар ал Садат. Египетският държавен глава днес стана жертва на атентат в Кайро. Все още няма сведения за извършителите, но…

Учебните занятия бяха подновени едва след седмица. Военното положение, въведено от Мубарак, накара Ахмед и цялото му семейство да си стоят вкъщи дни наред, както и по-голямата част от египтяните. В началото не се знаеше нищо за извършителите и мотивите на атентата, но два дни по-късно по телевизията съобщиха, че са установили самоличността на убийците.

— Кои са тези хора от „Ал Джамаа“? — попита Ахмед баща си по време на обяда, след като бяха изслушали новините.

— „Ал Джамаа ал Исламия“ — поправи го господин Бараках, изричайки цялото име на движението. — Те са радикали.

— Какво е това?

— Ама и ти, сине, не спираш с твоите въпроси! — отвърна баща му нервно. — Те са мюсюлмани, които държат да се прилага шериатът .

— Луди хора! — добави майка му, надвесена над тавата, за да отреже парче от овчето месо. — Луди за връзване!

— Млъкни, жено! Ти пък какво разбираш?

— Разбирам, че така нещата могат само да се влошат…

— Няма такова нещо! — отсече съпругът й, подавайки чинията си. — Мубарак с твърда ръка ще държи тия хора, ще видиш.