Жозе Родригеш душ Сантуш - Божият гняв

Болката отново го прободе. Преви се надве, стисна зъби и изчака спазъмът да отшуми. Когато болката най-сетне утихна, той се взря в ребуса, знаейки, че каквото и да му струва, трябва да запази концентрацията си.

А ако беше име? Поклати глава, окуражен от тази насока на мислите си. Да, име. Maomé , или Muhammad не бяха подходящи: буквите не съвпадаха, а и бяха твърде очебийни и елементарни за код. Разбира се, бившият му студент би могъл да използва собственото си име.

Не, поклати глава. И това не ставаше. Ахмед не се връзваше. Беше много късо и също отпадате. Освен това в ребуса нямаше буквата e . Ако е име, би трябвало да е тайно, някакво име, което… което…

По дяволите, може би… може би…

— Ibn Taymiyyah! Ибн Таймия! — ахна той. — Това е! Ibn Taymiyyah!

00:26

Сграбчи клавиатурата и написа Ibn Taymiyyah , бойното име на Ахмед в „Ал Кайда“. Убеждаваше се в отчаянието си, че можеше да е единствено Ibn Taymiyyah . Само Ibn Taymiyyah !

Въведе буквите. Струйки пот се стичаха по носа и брадичката му, ръцете му трепереха от напрежение, погледът му бе вперен в часовника.

00:22

00:21

00:20

— Не! — възкликна сразен. — Не!

Часовникът не беше спрял.

Атомната бомба щеше да експлодира след двадесет секунди, изтривайки Манхатън от картата. Всичко беше изгубено! Кодовата дума, която можеше да спре обратното движение на часовниковия механизъм, не беше Ibn Taymiyyah Ибн Таймия! Беше нещо друго.

Но какво?

00:16

Очите му отново се спряха на ребуса, зададен от Ахмед, който Томаш беше надраскал на парчето картон. Thy mania by I . Да, явно не можеше да бъде Ibn Taymiyyah . Бойното име на Ахмед имаше три „y“, а в ребуса те бяха само две. Нямаше начин да е то.

00:12

— Том! — чу тревожен глас. — Том!

Разбра, че американката се моли до него, и нетърпимата болка в рамото го обля като ненаситна вълна. Болката прииждаше и се отдръпваше, но миговете за отдих ставаха все по-редки и кратки. Сега беше в пика си и разсичаше плътта му като кинжал, но Томаш знаеше, че в този момент трябва да превъзмогне всичко, дори и най-мъчителното страдание, дори и тази раздираща болка в рамото. Стисна устни и вдиша дълбоко, мъчейки се да се абстрахира от всичко. Обилна пот се лееше от челото му и се стичаше като водопад, докато най-сетне вълната се отдръпна и Томаш успя отново да се съсредоточи.

Нямаше време за търсене на алтернативни решения на ребуса. Освен това интуицията му подсказваше, че Ibn Taymiyyah беше правилният път, но нещо не се връзваше. Какво? Какво можеше да бъде?

Вгледа се в буквите от думите, съдържащи разрешението, и реши да изпише по друг начин тайното име на Ахмед.

00:08

— Том, това ще гръмне! — изстена Ребека. В гласа й се усещаше паника. — Том!

Още по-обилна пот беше избила по лицето на Томаш и се спускаше на тънка струйка по брадичката му. Историкът машинално прокара ръка по челото, за да избърше потта. Съзнаваше, че времето лети и има възможност да направи един-единствен последен опит.

Отново прецени тайния ключ. В интерес на истината, буквите от ребуса съвпадаха напълно с тези от името. Всички. С изключение на третата буква „y“. Къде беше сбъркал? Впи очи в двете „y“ от ребуса, сякаш с взиране можеше да стигне до скритата тайна. Ами ако… ако… правописът беше различен? По дяволите, защо не? Спомни си в този миг, че арабският правопис не беше еднозначен при изписването на Ibn Taymiyyah и че в някои текстове името беше написано само с две…

— Ох, господи, ще умрем!

00:04

Времето се беше изчерпило.

С разтреперани пръсти Томаш взе клавиатурата и с последно отчаяно движение написа Ibn Taymiyah с две букви „y“, вместо с три. Може и да грешеше, но нямаше какво да губи. Веднага натисна enter и стисна очи. Макар че не беше вярващ, той се прекръсти със затворени очи и предал съдбата си в божиите ръце, най-сетне се примири със смъртта.

Времето застина.

Замръзна.

Замръзна и се превърна във вечност. Понеже нищо не се случваше, историкът полуотвори едното си око и боязливо надникна към циферблата.

00:01

00:01

00:01

Часовникът беше спрял.

Бирата се лееше от препълнените чаши и гръмки смехове изпълваха бара. Група мъже с униформи от NYPD се приближиха до канапето, където седеше Томаш, хванаха го за дясната ръка и го издърпаха към средата на бара.

— Хайде, Том! — каза единият от тях. — Вие сте героят на деня! Елате да празнуваме!