Жозе Родригеш душ Сантуш - Божият гняв

Ребека пъхна окървавена ръка в джоба на сакото и извади служебна карта, после я обърна към полицаите. Хората от NYPD се приближиха предпазливо, приведени и съсредоточени, без да свалят оръжията си. Един от тях бавно се наведе и взе картата. На малкото пластифицирано картонче се виждаше нейна снимка и кръг с американския орел по средата и надпис Central Intelligence Agency .

— По дяволите, тя наистина е от ЦРУ! — потвърди полицаят, показвайки картончето на шефа си.

— Мога ли да стана? — попита Ребека.

Висшестоящият в йерархията обмисляше молбата. Погледна картончето, после Ребека, отново се взря в личната карта и още веднъж в Ребека. Като не откри основание да оспори автентичността на документа, накрая кимна с глава. Полицаят, който беше взел личния документ, й подаде ръка да се изправи.

Американката се чувстваше замаяна и стана с усилие. Два от куршумите бяха засегнали дясната й ръка и ръкавът на ризата й беше напоен с кръв.

Огледа се наоколо и видя Томаш и Тед, проснати на асфалта в локви кръв.

— Господи!

— Познавате ли тези хора?

— Те са с мен — каза Ребека и се устреми към португалеца. Коленичи и наклони сламенорусата си глава към ухото му. — Том, добре ли сте?

Том изстена и се обърна.

— Улучиха ме в рамото — промълви той, мръщейки се от болка. — Но мисля, че ще оцелея.

Ребека се свлече върху него и го прегърна с облекчение.

— Слава богу! Слава богу! Толкова се изплаших…

Томаш отвърна на прегръдката, макар и предпазливо, заради раненото рамо, и я целуна по врата. Вдъхна лекото ухание на златните й коси и се почувства омаян, с отпуснати мускули и олекнало тяло, отдаден всецяло.

— Всичко е наред — настоя шепнешком, внезапно стиснал зъби, за да устои на пронизващата болка в рамото. — Всичко е наред.

Полицаите ги наобиколиха.

— Госпожо — каза тревожно един от тях, — в линейката има някакъв часовник.

Стреснати, Ребека и Томаш веднага се обърнаха към него.

— Какво казахте?

— Вътре има часовников механизъм, който отброява оставащото време.

Един слаб и висок полицай помогна на Ребека и Томаш да се качат в линейката. И двамата имаха ужасни болки, но съобщението на полицая им подейства като удар с камшик. Раните им не бяха с първостепенен приоритет.

Полицаят им показа часовника.

— Ето го.

Двамата се надвесиха над мястото и с разширени от ужас очи се взряха в цифрите, които блещукаха в полумрака.

03:10

— Три минути и десет секунди до експлозията — прошепна Томаш потресен. — Ще успеете ли да деактивирате бомбата?

Ребека машинално поклати глава.

— За три минути? Това е невъзможно!

Двамата се взираха един в друг, трескаво търсейки решение.

— Това бомба ли е? — попита полицаят, внезапно обхванат от тревога. — Най-добре е да се евакуира районът!

— Това е атомна бомба — каза Ребека. — Вече няма смисъл да се евакуира, който и да било. Прекалено късно е за това.

Томаш я изгледа.

— Вижте какво, Ребека. Трябва да намерим решение.

— Невъзможно е, Том! Трябва да отворим бомбата и да деактивираме задвижващия механизъм на куршума от обогатен уран. Това не се прави за… за…

Погледна часовника си.

— … за по-малко от три минути! Абсолютно невъзможно! Томаш взе черната кутия с циферблата на кехлибарения часовник и я разгледа.

— Това е клавиатура.

— Да, тя е част от системата за сигурност — каза Ребека. — Клавиатурата се използва за въвеждане на кода, който активира бомбата.

Информацията запали светлинка на надежда.

— Това означава, че трябва да има и код, който да я деактивира…

— Възможно е — допусна тя. — Проблемът е, че не знаем какъв е този код.

Томаш обърна глава към мъжа с бялата престилка, който лежеше проснат на улицата.

— Но те знаят — каза той. Вдигна очи към придружаващия ги полицай. — Някой от хората в линейката оживя ли?

— Пациентът — махна човекът от NYPD, отдръпвайки се, за да видят Ахмед. — Ранен е в белите дробове, но ще отърве кожата.

Томаш се приближи до бившия си студент.

— Ахмед! Ахмед!

Арабинът отвори очи, като чу да го викат по име. Погледна Томаш смаяно, не вярвайки на очите си.

— Професоре! — възкликна на португалски. — Какво правите тук?

— Това е дълга история — каза Томаш и направи опит да се усмихне. — Добре ли си?

Ахмед въздъхна тежко.

— Готов съм да отида в Рая — прошепна той. — Бог е велик и състрадателен и ще ме прибере в прекрасната си градина.

Когато чу думите му, Том осъзна, че трудно ще го убеди да им разкрие кода за деактивиране.