Джей Баркер - И пета ще умре

Раната на главата го сърбеше и мъжът с плетената шапка я почеса, от което ръбът се размести под пръстите му и се плъзна настрани по плешивата му глава.

— Следващата ще види — обеща гласът от другата страна на слушалката. — Тя ще е.

— Надявам се.

— Сложи ли я там, където ти казах?

— Да.

— Някой видя ли те?

— Никой вече не ме вижда.

— Видя ли те някой? — повтори гласът.

— Не.

— Хубаво.

— Аха.

Мъжът вдигна зелен маркер и започна да оцветява една от рисунките на бюрото си. Ръката му се разтрепери, мастилото излезе от границите и той захвърли маркера през стаята.

Чу въздишка в телефона. Мъжът зад гласа успяваше да го види някак си — винаги успяваше.

— Рано или късно всички проглеждат. Просто е въпрос на време…

Отново говореше за момичетата.

На мъжа с черната плетена шапка те му липсваха. Без тях къщата му се струваше толкова празна. Взе червен маркер, поднесе го към рисунката и загледа как ръката му се разтреперва. Остави го и треперенето спря. Изпъна пръсти, сви ги в юмрук, пак ги изпъна. Движението му изглеждаше добре и се усещаше нормално. Спря. Ръката му не трепереше. Вдигна Маркера. Още не трепереше. Допря маркера до хартията. Не трепереше. Започна да оцветява. Малките щрихи, които правеше, се удължиха, станаха по-широки, маркерът доби своя собствена воля, дращеше, а ръката се разтрепери. Мъжът натисна по-силно, но това не помогна. Мастилото излезе от очертанията. Червеното мастило се разстла над зеленото, което бе опитал преди малко, и цветът се превърна в тинесто кафяво. Очертанията на рисунката изчезваха под тези неволни драсканици, образът постепенно умираше под ръката му.

Той изпусна маркера и завъртя стола, за да се обърне към стаята.

Червеният пуловер на дъщеря му лежеше смачкан на пода зад него, малките й обувчици бяха до леглото.

— Искам да хвана следващата сега, преди да се стъмни — каза мъжът с черната вълнена шапка.

— Трябва да си търпелив.

Знаеше, че гласът е прав. Винаги беше прав.

Почеса се пак по главата, задрапа с нокти по възпалената плът и когато отдръпна ръка, по пръстите му имаше кръв.

— Ще ми кажеш кога, нали?

— Непременно.

— Аз съм готов.

— Знам.

След което разговорът прекъсна.

Мъжът с черната вълнена шапка обърна стола отново с лице към бюрото и остави телефона. Погледна през прозореца. Кучето го нямаше, също и съседът, но петното на яркобелия сняг си стоеше.

Взе жълт маркер и започна да оцветява рисунката.

Ден втори, 14:17 ч.

Портър беше прекарал последния час седнал на дивана, със снимката на холната масичка пред него. Беше донесъл настолната лампа от спалнята, свали й абажура и смени крушката със стоватова. Светлината беше силна и неумолима. Той се наведе над снимката и проучи всеки сантиметър и всеки пиксел от нея.

Мислите му бушуваха.

Либи Макинли беше убила Франклин Кърби. Барбара Макинли беше умряла заради това престъпление.

Разбира се, името му беше познато.

Бишъп му го беше споменал точно преди да бутне Артър Талбът в асансьорната шахта. Името на Франклин Кърби беше гравирано в главата на Портър редом с всички бели конци, висящи от случая на У4М. Франклин Кърби беше истинското име на човека, избягал с майката на Бишъп и съседката, любовник на едната, може би и на двете. Беше убил партньора си, когото в дневника Бишъп нарече господин Непознат. Мъжът, за когото после Бишъп му каза, че се наричал Фелтън Бригс. Уж някакъв охранител или частен детектив, нает от Талбът. Имената не се бяха появили в различните бази данни, претърсени от Портър.

Призраци, също като Бишъп.

Досега.

Той пак погледна снимката. Вторачи се в жената. Седя дълго време неподвижен. Когато вдигна глава, огледа апартамента си. Федералните го бяха обърнали целия с краката нагоре, бяха разхвърляли книгите, изпразниха шкафовете, обърнаха чекмеджетата. Снимката на Хедър се взираше в тавана, съборена при претърсването.

Портър не искаше да стои тук.

Не издържаше.

Вече не.

Втренчи се в снимката на холната масичка.

Десет минути.

Двайсет.

— Мамка му.

Той се изправи, отиде до гардероба в спалнята и си извади куфара. Пет минути по-късно си беше събрал багажа и го беше оставил до входната врата.

Извади от фризера увития с фолио пакет с надпис „телешка кайма“, обели го и извади съдържанието — близо три хиляди долара в брой при последното преброяване. Сгъна банкнотите, пъхна ги в джоба си и се върна в дневната.