Джей Баркер - И пета ще умре

Пол посочи кафява рамка близо до горния край.

— Аз съм ето там. Не се притеснявай и ти съвсем скоро ще застанеш пред камерата като всички нас.

Имаше нещо в начина, по който го каза, в тона на гласа му и как замлъкна с мисли, забавили се малко повече от думите му…

— Колко деца има тук?

Пол стигна горния край на стълбите и се обърна отново.

— Ти си номер осем, приятелю. Три момичета и пет момчета, на възраст от седем до шестнайсет. Самият аз съм на петнайсет. Още три години и властите ще са принудени да ме запратят срещу невинния и тънещ в сладко невежество свят Бог да ги пази всички!

Стигнах горната площадка, която водеше към дълъг, тесен коридор — тук имаше още снимки, покриваха почти всеки квадратен сантиметър по стените, затворени врати бяха натикани помежду им и от двете страни.

Пол посочи затворена врата отляво.

— Тук е Винсент Уейднър. Не говорим за Винсент Уейднър. Избягвай го и той ще те избягва. Това май е най-добрият вариант… — той пресече коридора и отвори втората врата отдясно. — Тук сме ние двамата, единичните стаи са малко на брой. Повечето сме по двама. Все пак е по-добро от други места, на които съм бил. Веднъж делих стая с шест други деца и беше по-малка от тази тук. Не можеше да заспиш, без някой да си завре крака в устата ти… — той хлътна вътре, след това пак показа глава навън. — Тоалетната е онази врата в края на коридора от тази страна. Дясната е за момчетата, лявата — за момичетата. Оставяй вратата отворена на излизане, за да знаят всички други, че е свободно. Държим кибритени клечки в шкафчето за лекарства, за да се погрижим за аромата след най-славните евакуации, а най-новото списание с мацки може да бъде открито в найлонов плик в казанчето — внимавай добре да му затваряш ципа. Никой не обича мокро порно. Връщай всичко там, където си го намерил, иначе ще има последици. Редуваме се да чистим. На хладилника долу има график… — той пак хлътна в стаята. — Идваш ли?

Постоях неподвижен пред стаята и огледах тесния коридор и снимките на стените. Госпожица Финики не беше много възрастна, почудих се от колко време се занимава с това и колко деца са минали оттук.

Влязох в стаята.

Двуетажно легло.

Винаги бях искал такова!

Торбата с дрехите ми беше оставена на средата на долното легло.

Аз имам старшинство, така че официално си присвоявам горното — заяви Пол. — Ако ме надживееш тук, може някой ден да стане твое. Дерзай и мечтай, приятелю. Дерзай с мечтите!

Както в коридора, така и стените на тази стая бяха покрити с рамки. Но за разлика от тези отвън тук нямаше снимки, а рисунки и шаржове.

— Всички ли са твои?

Пол кимна гордо.

— До последната — все оригинални Пол Ъпчърч… — отиде до малко бюро, взе скицник и го донесе. — Работя по свой собствен комикс. Става дума за момиченце, което постоянно се забърква в неприятности. Просто понеже е за момиче, не ме прави обратен или нещо такова. Тя е голяма мъжкарана и малко секси, нали? Доста сериозно пазарно проучване съм направил и съм твърдо решен, понеже използвам това момиче за главен герой, комиксът да е подходящ за всички възрасти… — той почука слепоочието си. — Вечно мъдрувам… трябва да имаш такива неща наум, понеже съм сигурен, че и издателите ги вземат предвид…

Огледах рисунката на момичето. Сладка беше. На нашата възраст, с лукава усмивка, залепнала в ъгълчетата на устата й, и с блясък в очите. Беше изумително детайлна. Четях доста комикси и си падах малко нещо ценител. Пол рисуваше добре, ако не и по-добре от всички, които ми бяха попадали.

— А измислил ли си заглавие на този комикс?

Очите на момчето грейнаха.

— Дали съм измислил заглавие, ами че, разбира се, измислил съм. Кръстих го „Злополуките на Майбел Маркел“.

— Много си добър.

Пол поднесе скицника към устните си и целуна рисунките.

— Тя е като дъщеря, каквато никога не съм имал. Момиченце, което ще направи татко си богат един ден!

В този момент чух ридание — тихо, приглушено, идваше иззад затворената врата от другата страна на коридора.

Познавах този плач.

Пол остави скицника обратно на бюрото и проследи погледа ми през вратата.

— Дойде вчера, още не е излизала от стаята си. Държа ни будни снощи всички с този рев, но се стараем да сме толерантни, когато пристигне някой нов. Другите момичета се редуват при нея, за да не остава сама… — той поспря, замислен за друго. — Някои приемни родители са лоши. На нея ще й хареса тук. На теб също. Според мен госпожица Финики спомена, че се казвала Либи.