Джей Баркер - И пета ще умре

Пул се върна при вратата и изпробва бравата.

Заключено.

— Сара Уернър!

Нищо.

Той извади пистолета от презраменния си кобур и с дръжката му строши стъклото на входната врата. Бръкна отвътре, като се пазеше от острите ръбове, и завъртя бравата.

Отвори вратата и влезе, а със свободната си ръка заопипва стената, докато не намери ключа за лампите и ги светна.

— Сара? Сам? Влизам. Ако сте вътре, незабавно слезте долу с вдигнати над главата ръце!

Отгоре се чу скърцане на дъски. Дулото на пистолета инстинктивно отскочи по посока на звука. Пул не беше сигурен дали чутото е резултат от движение на някого на горния етаж, или е от звуците, които издават старите сгради при улягането и наместването си в земята.

Той пресече стаята, стрелкаше с поглед всички сенки, всяка ниша. Въпреки накамарените боклуци офисът не предлагаше особено много скривалища.

В дъното коридор водеше навътре в тъмното, светлината на лампите едва се процеждаше през вратата и орнаментираната ламперия. Пул си пое дъх и тръгна към него. Първо показа зад ъгъла пистолета си, след това мина напред, готов да дръпне спусъка срещу онова, което го очакваше отвъд. Откри само стълбище, водещо към втория етаж. Премисли дали да не включи лампите и тук, но се отказа. Ако горе го чакаше някой, не беше необходимо веднага да разбира, че е тръгнал натам. Нека си мисли, че е още долу.

Колебливо стъпи на първото стъпало и прехвърли тежестта си на него, несигурен дали няма да го издаде с някакъв звук. Нищо освен тишина.

Пул се изкачи по стълбите, очите му се приспособяваха към тъмнината горе и забеляза отвор, който се очерта при приближаването му нещо като ниша, със затворена врата.

Той стисна студения метал на бравата. Завъртя я бавно, като внимаваше да не издаде нито звук. Не беше заключено. Чу се леко изпукване, когато езичето излезе от рамката.

Вратата се отвори навътре.

Смрадта го блъсна в носа.

Разложение и гниещо месо.

Лампите бяха угасени и стаята тънеше в мрак. Пул влезе вътре и светна, но му се прииска да не го беше правил.

От дивана го зяпаше някаква жена, празните й очи бяха млечнобели. Беше се превила, наклонена нелепо на една страна. Лицето й беше бледо, кръвта — оттекла се на по-ниско ниво още преди време. Това подчертаваше тъмната, черна дупка в челото й, входна рана от изстрел. Беше се хранила по време на случката, чиния с неразпознаваемо съдържание се беше разсипала в скута й и по празната възглавница до нея.

Убиецът и вероятно бе стоял на същото място като Пул в момента и я беше изненадал от същия този праг.

Той се приближи до трупа и коленичи до нея.

Това не беше жената от затвора, не би могло да е. Трупът беше стоял тук поне няколко дни, може би дори седмица, разложението алчно бе поглъщало живото й доскоро тяло. Жертвата носеше сребърен пръстен на дясната си ръка, пръстът й беше подут и подпухнал около метала.

— По дяволите — обади се капитан Диренцо зад гърба на агента. — Това е Сара Уернър.

Пул не го беше чул да влиза.

Ден четвърти, 20:14 ч.

— Майко, дай на Сам телефона си, моля — каза Бишъп, а димът от изстрела замъгляваше лицето му.

Сара протегна ръка и му подаде телефона.

— Ансън, бебчо, защо си казал на този мил човек, че баща ти е мъртъв? Не сме те възпитали така! Целият този твой дневник е една голяма ужасна лъжа!

Трупът се изплъзна от ръцете на Портър и рухна в краката му.

Той изпусна ножа.

Сърцето му препускаше.

Бишъп коленичи, взе си ножа и остави пистолета на плота до машината за пуканки.

— Не целият дневник, майко. Само част от него. Малки бели лъжи тук и там. Винаги те е бивало в тях.

Портър стрелна с поглед протегнатата ръка на Сара, телефона и трупа на земята.

— Пребледнял си, Сам. Трябва да седнеш. Притесняваш ме понякога… — Бишъп посегна настрани, издърпа стар дървен стол от купчина съсипани мебели и отърси праха от него. Цветните шарки на гърба и седалката бяха целите в дупки, износени до пълнежа. Нещо бе гризало единия крак. Бишъп намести стола зад него и Портър рухна с крака, омекнали като желе.

— Какво, по дяволите, беше това? — изпъшка той. — Аз не…

— Дръж си езика, Сам!

Сара подбели очи.

— За Бога, Ансън! Същият си като баща си!

Портър сведе поглед към трупа в краката си. Куршумът не беше оставил изходна рана, вероятно беше с кух връх, заседнал вътре. Жената се взираше право напред, последните й думи завинаги заседнали на устните й.