Джей Баркер - И пета ще умре

Портър се взря в тъмното, в сенките, танцуващи по стените и тавана в ритъма на нечута песен.

— Насам, Сам. Ще трябва да дадеш на очите си малко време да се приспособят.

Звънна звънче и Портър се завъртя към входната врата, която беше изцяло закована. Бишъп стоеше до нея, редом със стойката за пиколото. В ръка държеше пистолет, но дулото сочеше към пода. Приличаше на 38 калибър. Косата му беше по-дълга от последната им среща с Портър, по лицето му беше набола четина. Детективът очакваше някаква маскировка, може би боядисана коса, но не — това беше добре познатият му Бишъп, човекът, обсебил мислите му.

Портър пристъпи няколко крачки напред, за да застане между него и Сара.

— Досега не си ми правил впечатление на любител на оръжията.

— Това ли? — Бишъп вдигна ръка и се усмихна, като размаха пистолета. — Отчаяни мерки… — той надзърна покрай Портър. — Здравей, майко. Как я караш?

Преди тя да успее да отговори, Портър пристъпи още една крачка напред.

— Къде е бомбата, Бишъп? Нали каза, че ако я доведа тук, ако ти я доведа, ще ми кажеш къде си я сложил. Каза, че ще освободиш и момичетата.

— Така казах, нали? — Бишъп почеса слепоочието си с масивното дуло на пистолета. — Струва ми се, че ти поставих и срок, нали? Закъсня, Сам, ужасно закъсня. Не е любезно да караш другия да чака, но при настоящите обстоятелства замотаването може да се окаже направо смъртоносно. А винаги съм те смятал за господин Точност.

Портър усети тежестта на ножа в джоба си, опираше в крака му.

— Стигнахме тук колкото се може по-бързо — обади се Сара иззад него.

Бишъп свали пистолета и закрачи в кръг около поста на пиколото.

— Предполагам, че е така. Сериозно шофиране си беше, нали? Малко нагло от моя страна е да ви затруднявам чак толкова, всички вас… — той се облегна назад и старото дърво изпъшка под тежестта му. — Спокойно, дишайте, никой не е умрял… засега. Винаги има време за това. За нещастие, закъснението намалява времето, което ще прекараме заедно. Надявах се да имаме възможност да поговорим, да обсъдим всичко, видяно през последните няколко дни, но сега се боя, че просто няма как. Не и в степен, която разговорът заслужава. Тази бомба продължава да цък-цък-цъка. Нашият бойскаут тук би искал да се погрижи за нея. А и всички си имаме важни проблеми, с които да се занимаем… — Бишъп пристъпи няколко крачки напред, отпуснал пистолета покрай хълбока си. — Можеше да й свалиш оковите, Сам. Малко са варварски, не мислиш ли?

Майка му се потътри напред, по-близо до него.

— Радвам се да те видя, Ансън. Много се радвам.

Бишъп се усмихна.

— Помниш това място, нали? Толкова мили спомени ти носи, сигурен съм… — той вирна глава към орнаментирания таван и плъзна поглед по ронещата се украса и сложните шарки горе. — В тези стени има призраци, Сам. Чуваш ли ги да пищят? Аз ги чувам все едно беше вчера — Либи крещеше най-силно от всички.

Портър се пресегна и сграбчи жената до себе си за косата. Придърпа я плътно, чу дрънченето на веригите й под якето си. Със свободната си ръка извади ножа от джоба си, отвори острието и притисна острата стомана към бледото й, оголено гърло.

— За последен път ще питам, откаченяк такъв. Къде е бомбата? Къде са момичетата?

Бишъп се усмихна и вдигна пистолета.

— Благодаря, че донесе ножа ми, Сам. Може би ще го разменим за пистолета, когато приключим тук? Харесвам този нож.

Той тръгна през стаята, а дулото ставаше все по-голямо с всяка стъпка.

Жената отстъпи назад към Сам.

— Вече сме квит, Ансън. Не мога да бягам повече. Направих всичко, което поиска от мен. Всичко.

— Аха. Почти — отвърна Бишъп.

Пистолетът стреля с тътен, достатъчно силен да разтресе оцелелите прозорци.

Сара изпищя.

Главата на Джейн Доу се удари в гърдите на Сам.

— Сега може би… — призна Бишъп, — да, според мен сега сме квит.

Ден четвърти, 20:09 ч.

— Онази там е — посочи Диренцо. — Дългата, със зелена и бяла мазилка.

Пул хукна през улицата, загърбил скитниците. Едно такси наби спирачките и поднесе. Шофьорът изкрещя нещо, но агентът не можа да го чуе, а и не беше сигурен дали иска.

Офисът на Уернър беше тъмен.

Той надзърна през един от прозорците и видя смътните очертания на изоставено бюро и няколко стола в стаята.

Нямаше движение.

Заблъска по вратата с юмрук.

— Сара Уернър! Специален агент Франк Пул от ФБР! Незабавно отворете тази врата!

Никакъв отговор отвътре.

Той се отдръпна назад по малката веранда и се постара да погледне към прозорците на втория етаж. Също не светеха.