Джей Баркер - И пета ще умре

Жената междувременно дойде насам, застана пред мен и се усмихна.

— Ансън, казвам се госпожица Финики. Ще поживееш при мен известно време. — Тя погледна през рамо и подвикна. — Пол, ела тук. Запознай се с новия си съквартирант.

Не го бях забелязал дори — момчето, което стоеше на верандата. Високо и кокалесто. Излезе от единствената сянка, способна да надвие на обедното слънце. Прекоси чакъла и взе мешката от жената. Подаде ми свободната си ръка.

— Здравей, Ансън, аз съм Пол Ъпчърч. Тук ще ти хареса!

Детектив Стокс се изкиска при тези думи.

Жената присви очи, но после усмивката й се завърна.

— Качи го горе, Пол. Покажи му новата му стая.

— Да, госпожо.

— Ансън? — обади се детектив Уелдърман.

Погледах го и забелязах озъбената му гримаса.

— Знаем какво си направил, Ансън. Всички го знаем. Няма да ни отнеме много време да го докажем, само трябва да наредим няколко парченца от пъзела. Чувствай се свободен да разопаковаш. Тези дрехи са само назаем. Скоро ще имаш предостатъчно нови дрехи — както и нова стая, и нов съквартирант.

Усмихнах му се — на него и на детектив Стокс.

— Благодаря за возенето, детективи. Беше удоволствие да се запознаем.

Последвах Пол Ъпчърч.

Хлътнах след него през зейналата паст на тази селска къща.

Къщата беше много по-голяма, отколкото изглеждаше отвън. Може би заради многото междинни стечи, разделящи тесните стаи, а може би и защото беше много по-дълга, отколкото широка, или пък комбинация мг двете, но се почувствах изгубен в мига, в който влязох вътре.

Спрях в малката дневна след антрето и погледнах назад през входната врата. Пол ми каза да я оставя отворена.

Двамата детективи още стояха до колата, потънали в разговор с госпожица Финики. Светът навън изглеждаше ярък. Въздухът в къщата беше неподвижен, не застоял или неприятен, а бездеен. Представих си го като въздух, останал в ковчега малко след като са забити гвоздеите в капака му.

— Какво е собственото име на госпожа Финики? — попитах.

Пол спря в подножието на стълбите и ме погледна.

— На кого му пука?

— На мен.

Момчето сви рамене.

— Ами не знам. Тя е просто госпожица Финики, винаги така я наричаме. Финики, Финики, Финики. Не Фин или госпожа Финики, може би мадам, но никога не й говорим на ти. Предполагам, с годините другите деца са измислили някои много хубави прякори, но се обзалагам, че никой не е посмял да й ги каже в лицето.

— Други деца ли?

Пол спря отново, на пет стъпала по-нагоре, оставаха две до площадката:

— Знаеш къде се намираш, нали? Казаха ли ти? Понякога казват, понякога не. Всички ние влизаме през онази врата, доведени от съдбите си. Някои са стари кучета, други — нови в играта. Не изглеждаш уплашен, с изражение като на елен, застинал пред фаровете, така че предполагам, родеото те влачи вече от известно време… — той се върна назад по стълбите, хвана ме за ръка и я разтърси енергично. — Ти, приятелю, току-що влезе в Системата. Поздравления! Боя се, че няма да получиш торта или кошница с подаръци, само горкият аз съм тук за теб, но има и по-лоши неща, на които може да се натъкнеш на влизане в дома на непознати. Човек би предположил, че ще го чакат филмче с инструкции или брошура, или нещо такова, но явно бюджетът е малък. Ако ще правят филмче, предпочитам да видя Род Серлинг в ролята на разказвача. Този тип е страхотен. Старата школа, но страхотен…

Пол скочи назад по стълбите до площадката и се завъртя в кръг с вдигнати ръце и снижен с една октава глас.

— Има пето измерение отвъд известните на човечеството. Това е измерение, огромно като космоса и безвременно като вечността. То е на средата между светлината и сенките, между науката и суеверието и лежи между ямата на страховете на човека и върховете на познанията му. Това е измерението на въображението. Това е област, която всички ние наричаме… — той спря да се върти и се хвана за перилата — Къщата на Финики за самотни деца.

Не можах да сдържа смеха си. Не бях чувал толкова много думи да се изсипват от нечия уста така бързо.

Пол кимна към върха на големите стълби.

— Върви нагоре!

По стените бяха накачени снимки на деца в такова изобилие, че шарените тапети отдолу едва се виждаха. Бяха поне сто, може би и повече. Момчета и момичета на различна възраст, някои усмихнати, други не, всички застанали отвън с голямата къща, извисяваща се зад гърба им…