Джей Баркер - И пета ще умре

— Хайде!

— Давай!

Наш гледаше как отрядът на специалните части изчезва в стая 405 на Гийон един по един, докато остана сам в опразнения коридор. Намериха труп в лобито. Жена в затворнически гащеризон и с окови, екзекутирана с изстрел в главата.

— Горе ръцете!

— Не мърдай!

— Има пистолет!

Наш не беше сигурен кой глас на кого принадлежи, виковете се припокриваха между слушалката му й отворената врата.

Още един трясък.

Втора врата?

— Наш! Влизай вътре! Веднага!

Наш пресече коридора, кевларената жилетка го стягаше в кръста и затрудняваше дишането му.

Пристъпи през прага и влезе в стая 405, озарена от десетина свещи и ярките лъчи на фенерчетата, закачени на половин дузина пушки, насочени към едно и също място.

Мъж.

С гръб към вратата. Вдигнал ръце във въздуха. На древното бюро пред него светеше лаптоп. Поне дузина черно-бели тетрадки стояха наредени до компютъра и до тях беше оставен пистолет 38 калибър.

— Сам?

Портър започна да се обръща в креслото.

— Недей… — поде Тибидо.

— Спрете огъня! — извика Наш. — Сам? Какво правиш тук?

Портър наклони глава към ръба на бюрото и затвори очи.

Еспиноза и Томас държаха пушките си, прицелени в стената, лъчите на фенерчетата им пълзяха по избелелия тапет с цветни шарки и дузините снимки, окачени в стаята, всичките рамкирани.

Наш проследи светлината и пристъпи по-наблизо, за да огледа една.

Беше на Сам много по-млад, към четирийсетте може би. Усмихваше се срещу апарата. До него стоеше и се усмихваше и едно момче. Беше на четиринайсет-петнайсет.

Еспиноза се намръщи.

— Това не е ли…

— Мисля, че е Ансън Бишъп — каза Наш съвсем тихо. Погледна другите двама. — На всичките.

Наш пресече стаята и отиде до Портър.

— Сам? Какво е това?

Портър отвори уста да заговори, но не се чу нито звук.

Екранът на лаптопа блестеше достатъчно ярко да освети лицето му…

Здравей, Сам.

Предполагам, че си объркан.

Сигурно имаш въпроси.

Не знаех къде е полицейското управление.

Ако става въпрос, не знаех и къде е терапевтичният център „Кемдън“. Нямах представа къде съм прекарал последните няколко седмици.

Карахме много дълго.

Гледах как Чарлстън минава покрай прозореца ми. Нямаше особено високи сгради. Веднъж татко спомена, че градските власти пречели на строителите да се пресягат прекалено високо в небето.

Исках да нараня доктора.

Гневът, който кипеше в мен, беше по-голям от всичко, изпитвано някога, но много се постарах да го потисна. Както времето, така и той можеше да бъде сдържан, бутилиран и съхраняван, и отварян, когато най-много ти трябва.

Щях да отворя тази бутилка, когато му дойде времето. Щях да извадя тапата.

И двамата детективи дума не обелваха.

Очаквах порой въпроси, но не последва нито един. Те не ми говореха, не си говореха и един с друг.

Не казах нищо в отговор и оставих тишината да се трупа.

По нищо отвън не разпознавах къде се намираме, бяхме оставили вече града зад гърба си.

Детектив Уелдърман ме погледна в огледалото за задно виждане неведнъж. Посрещнах погледа му.

Завихме по двулентов път, по който карахме около трийсет минути извън града. От него преминахме на чакълен, с високи плевели, избуяли от двете страни.

Не спряхме пред полицейския участък и това би трябвало да ме притесни, но не допуснах да проличи.

Спряхме пред голяма селска къща в края на чакъления път. Жена на възрастта на майка ни видя, помаха и приближи до колата. Имаше кестенява коса, подрязана късо, и носеше жълта рокля на бели точки.

Детектив Уелдърман ме погледна пак в огледалото и после двамата полицаи слязоха от колата.

Вратите отзад нямаха дръжки. Дори да не бях окован, Не бих могъл да изляза самичък.

Детективите отидоха при жената и тримата си поговориха. Не чувах какво казват, но бе съпроводено от погледи към колата от време на време — към мен.

Уелдърман остана при жената, а детектив Стокс най-накрая отвори вратата ми и ми помогна да изляза.

Жената възкликна тихичко.

— Олеле, наистина ли е необходимо?

Детектив Стокс почервеня целия.

— Обърни се, хлапе.

Той ми свали белезниците.

Разтрих китките си.

Уелдърман отвори багажника на колата и извади зелена мешка. Връчи я на жената.

— Болницата посъбра малко дрехи. Не е кой знае какво, нямаха нищо с неговия размер. Изгубил е всичко в пожара.