Джей Баркер - И пета ще умре

Докторът побутна торбичката още веднъж и се отпусна в креслото си.

— Ако реша да ти върна ножа, какво според теб ще направиш с него? Ще бъда ли в опасност? Персоналът ми ще има ли причина за тревога? Какво прави момче като теб, което не плаче, с нож като този?

В пликчето липсваше нещо, нещо, което ужасно исках да го попитам дали притежава, но знаех, че не мога. Снимката на майка и госпожа Картър също се намираше в джоба ми първоначално. Къде беше сега?

Представях си как д-р Огълсби я държи в тъмното, оглежда я и през малката му главичка минават мръсни мисли. Мръсни мисли, които без съмнение щеше да изтрие със захвърления мохерен пуловер.

Така нямаше да стане!

Изобщо нямаше да стане.

Погледнах ножа.

— От него става чудесна отвертка, отварял съм и сандъци с върха му. Понякога режех кората на стари дървета или вадех камъчета от гумите на колите на майка и татко. Джобното ножче е полезен инструмент, но ако предпочитате да си задържите за момента ножчето ми и щом това ви кара да се чувствате по-спокоен, нямам нищо против.

Д-р Огълсби се усмихна.

— Радвам се, че одобряваш, Ансън. И си сто процента прав. Имах швейцарско ножче, когато бях на твоя възраст. Носех го навсякъде със себе си.

Татко веднъж ми каза, че швейцарските ножчета били глупави, обемисти и ненужно утежнени с всякакви безполезни боклуци. Истинският Мъж можел да се справя само с гол нож. Всеки, на когото му хрумне да си носи тирбушон, ножица и метална клечка за зъби в джоба, явно не е изобретателен. Нещо повече — ще излезе от онези хора, които плачат Мръсният Хари никога не би носил швейцарско ножче. Не споменах всичко това обаче, понеже докторът ми се стори доволен от последния ми отговор.

Огълсби се почеса по носа, огледа си пръста и след това кимна към бюрото.

— Знаеш ли, Ансън, преди полицията да ми го даде, са направили с острието редица тестове. Не съм сигурен какво точно са търсили, но нещо ги е накарало да изучат ножа ти много внимателно.

Сетих се за г-н Картър и последното му посещение при езерото. Татко го беше нарязал на малки парченца, спретнато увити в найлон, и ме беше натоварил със задачата да ги хвърля на дъното на езерото. Пробих всеки от пликовете с ножа си, преди да ги хвърля във водата, напълнени с камъни. Най-добре да дадем на рибите да опитат, така ми каза веднъж татко.

— Знаеш ли какво са открили, Ансън? — докторът посегна към очилата си, размисли и вместо това се наведе напред. — Ножът ти е бил изтъркан и накиснат в белина, от върха до дръжката. Все едно е чисто нов. Предвид, че си го ползвал само за неща като отваряне на сандъци, изчегъртване на камъчета и кора на дървета и от време на време като отвертка, струва ми се странно, че си го почиствал с белина. Предполагам, че и полицията го намира за странно.

— Обичам острието да е чисто.

Докторът не каза нищо, запази мълчание дълго време и накрая отсече:

— Да, предполагам, че е така.

Десет минути по-късно ме изведоха от кабинета му и ме върнаха обратно по коридора до стаята ми.

Сестра Джилман винаги се усмихваше, когато докторът ме прекарваше покрай сестринския пост. Днес отвърнах на усмивката й, след това се наведох да си наместя чехъла. Беше ми голям и понякога кракът ми се изплъзваше от него.

Ден четвърти, 8:28 ч.

Клоз се оказа прав, малкото копеленце!

Досега беше успял да открие още осем некролога, принадлежащи на служители на болница „Джон X. Строджър Джуниър“ — на служители, които си бяха съвсем живи.

Щом той събра имената на служителите, Клеър се захвана заедно с отдел „Човешки ресурси“ на болницата да се свърже с всяко семейство и да предаде какво се случва, като прати коли да ги вземат.

Прекара по-голямата част от нощта да ги събира тук, в болницата. Всеки получи нареждане да не взима нищо със себе си — нито храна, нито тоалетни принадлежности, нито книги, мобилни телефони, изобщо никакви лични вещи, като изключим дрехите на гърба им. Всичко щеше да им бъде осигурено след пристигането. На хората със семейства им беше казано да доведат и тях. Не разрешиха на никого да се обажда по телефона, нито преди тръгването, нито след пристигането.

Тя ги събра тук, в столовата на болницата.

Естествено, бяха бесни.

До един полудяваха от безпокойство и повечето просто копнееха да започне смяната им, за да могат да напуснат помещението. Беше по-зле за децата и половинките им, но поне полицията им осигуряваше безопасност. Столовата се намираше в средата на болницата, лесна за охрана. Потенциалните жертви имаха предостатъчно храна и покрив над главата. Клеър не можеше да настани толкова много хора в едно убежище, нито дори в няколко. Управлението нямаше такива ресурси.