Джей Баркер - И пета ще умре

Портър за малко да попита какъв ключ, след това си спомни визитката. Изрови го от джоба си и й предаде визитката.

— Ще ми се да направя нещо за тези окови и за тези на краката също.

— Няма да ги сваляш.

— Предстои ни дълго пътуване.

— Животът понякога е много жесток — промърмори Портър.

Джейн Доу се усмихна отново, с лека извивка в ъгълчето на устните.

— Да, предполагам, че е така.

Тази усмивка не му хареса.

Никак не му допадна.

Бездомникът почука на прозореца, след това се обърна и погледна през улицата.

Портър проследи как жената издърпва ключа от обратната страна на визитката, навежда се и отключва наблюдателното устройство на крака си. Малката кутийка веднага започна да бибипка.

— Няма ли да разберат? — попита Сара, загледана в задното огледало.

Джейн Доу свали прозореца и връчи устройството на бездомника. Той го закопча на своя глезен.

Бибипкането спря.

Бездомникът чукна отново по покрива на колата и се върна на уличката от другата страна на къщата, без да си разменят нито дума.

Портър обясни:

— Тези монитори за глезени не са така сигурни, както на обществеността й се иска да вярва. Те съхраняват данни, когато не могат да се свържат с кулата, и ги качват на партиди, когато имат сигнал. По-старите, които циркулират от известно време, редовно докладват с фалшиви данни за сваляне. От прекаленото друсане на частите, които не са предназначени за разклащане. В наблюдателния център обикновено следят прозорец във времето — ако устройството докладва за проблем, който продължава над една минута, се включва аларма, а при по-малко от минута се пренебрегва. Би трябвало да са програмирали определени граници, преди да пуснат затворничката. Стига тя да не излиза извън тях, никой няма да обърне внимание на краткото сваляне. Видях този тип вчера и дори шофьорът ми каза, че не му е мястото тук. Предполагам, нас е чакал.

Сара възприе цялата тази информация, като нервно поглеждаше в огледалото и връщаше поглед върху Сам.

Без да се обърне в седалката, попита:

— Къде точно отиваме?

— Момчето ми не ви ли каза? В Чикаго, разбира се. Ще ви дам точния адрес, когато приближим града.

Пак тази усмивка.

Тази порочна лека усмивчица!

— Бих искала да прочета вече писмото на Ансън. Ще ми го дадете ли, моля?

Портър искаше да откаже.

Искаше да й каже да се разкара, да се облегне и да млъкне, но не го направи. Вместо това бръкна в жабката, извади смачканите пожълтели страници и ги хвърли на задната седалка.

Чу затворничката да се мъчи да ги докопа, но не погледна назад.

Нямаше намерение да се обръща.

— Нямаше ли и дневник? Толкова ми липсват словата на детето ми!

Портър затвори жабката с ножа и медальона в нея, преди тя да може да ги види, след това отвори дневника там, където беше прекъснал.

— Ще го получиш, когато го дочета.

Джейн срещна погледа на Сара в огледалото за задно виждане.

— Струва ми се, Ансън ви даде време до осем вечерта. Предлагам да тръгваме. Не бих искала да го караме да чака. Той е доста раздразнителен. Разбирам, че си има играчки. Така че по-бързичко.

Портър изсумтя:

— Нито дума повече да не чувам, освен ако не те заговорим ние. Разбираш ли?

Джейн вдигна окованата си ръка към устните си и завъртя невидимо ключе, преди да се върне към писмото.

Сара погледна за последно към огледалото и жената зад себе си, върна на заден на улицата, даде беемвето на скорост и тръгна напред.

— Чикаго да бъде — съгласи се. — Дългите пътувания са хубаво нещо!

Днес доктор Огълсби носеше зелен мохерен пуловер, отново със светли панталони. Направо си представях как мохерът избуява в гардероба му и бавно завзема едноцветните и карирани ризи с техните странни шарки. Човек дали пръска срещу мохер? Може би има начин да го държи под контрол. Носенето на мохер редовно дали караше човек да се превръща в лекар на ума? Ако всеки ден Огълсби слагаше тениска на Грейтфул дед, шорти и джапанки вместо пуловери, дали щеше да бъде по-различен човек заради този избор? Можеха ли дрехите да променят човека? Или процесът работеше само в обратна посока? Първо настъпва промяна в личността, което после води до желание да носиш по-обикновено облекло. Не бях…

— Ансън? Къде се отнесе?

— Извинете.

— Няма нужда да се извиняваш, всичко е наред. Любопитно ми е къде те отвежда ума, когато напускаш стаята по такъв начин.

— Точно тук си бях. Никъде не съм ходил.