Джей Баркер - И пета ще умре

— Физически си беше точно тук, но умът ти скиташе надалече. За какво си мислеше?

Докторът пак си беше свалил очилата, висяха на шията му.

— Кое е момичето през коридора срещу моята стая?

— Какво момиче?

— През две врати от мен.

Докторът се намръщи при тези думи.

— Срещали ли сте се?

Ето ги очилата горе и драскулка в тефтерчето му.

Поклатих глава.

— Чух я да плаче. Изглежда ми много тъжна.

— Това кара ли те да се натъжаваш?

— А трябва ли?

— Плачеш ли изобщо, Ансън?

Позамислих се, това беше първият интригуващ въпрос, който докторът ми зададе, откакто бях дошъл тук. Не си спомнях кога за последно съм плакал. Татко ме научи да плача, мога да плача по желание — мога да повикам сълзите си с едно щракване на пръстите, но не си спомнях някога да ми е трябвало, дори когато… не, дори и тогава. Нямах намерение да мисля за това. Май за последно плаках за кученцата на Ридли. Не исках да говоря и за кученца, не сега, нито друг път. Татко веднъж ми каза, че макар и да зная как се плаче, истинските хора не плачат. Истинските мъже не плачат никога. Мръсният Хари 19 19 Мръсният Хари — поредица филми с Клинт Истууд, където той играе инспектор Хари Калахан, грубо и безмилостно ченге. — Бел. ред. нямаше да е толкова заплашителен, ако избухваше в сълзи, докато размахва оръжие срещу лошите или още по-зле — докато те насочват оръжията си към него.

— Когато научи, че си останал сам, когато за първи път осъзна, че и двамата ти родители ги няма й си останал самичък, дали плака?

— Да.

Казах го, само защото знаех, че това иска да чуе Огълсби и е правилният отговор. Не бях пролял нито сълза — нямаше смисъл. Плачът нямаше да помогне или да промени положението. Плачът щеше да е загуба на време. Аз не губех време. Не оставях емоциите да ме контролират.

— Да, но не си плакал от пристигането си тук.

Докторът пак свали очилата.

— Не е срамно да плачеш, Ансън. Емоционалните реакции на някои ситуации в средата, която ни заобикаля, помагат на тялото да се справи с настоящите преживявания. Спотаяването на емоциите, сдържането на такива изживявания в себе си… това може да е опасно. Някога взимал ли си кутийка сода и да си я разтръсквал наистина добре, а след това да я отвориш?

— Не пия сода.

— Разтърсването на кенчето предизвиква газовете вътре да кипнат. Отварянето на кутийката позволява излизането им. Ако не я отвориш, цялата тази енергия остава вътре и може да бъде увреждаща — всички тези молекули, които се блъскат едни в други, озлобяват се все повече и повече, понеже осъзнават, че са затворени и нямат изход. Разтърси кенчето и го остави достатъчно дълго, и содата ще има лош вкус, когато накрая го отвориш.

— Содата е неприятна на вкус поначало.

— Момичето през две врати… То плаче, понеже му се е случило нещо ужасно. Не мога да споделям подробности за друг пациент, но случилото се с нея е невъобразимо, нещо, което не бих пожелал никому и дори на човек, който лъже или послъгва на сеансите ни. Тя плаче, понеже от плача й става по-добре. Плаче, понеже това й помага да се излекува. Плачът е нормална реакция и е правилен. Притеснявам се много повече за хора, които не плачат, отколкото за момиче като нея. Не искам да се тревожа за теб, Ансън, но няма как.

— Добре съм.

— Да, ами… — д-р Огълсби стана и заобиколи бюрото. Отвори горното чекмедже отляво и извади пластмасова торбичка с цип. Отвън имаше някакъв надпис, но не виждах какъв точно. Вътре се намираше моят ловджийски нож.

Той остави пликчето на бюрото помежду ни, след това заобиколи пак до креслото си. С химикалка побутна торбичката и леко я завъртя.

— Това е хубав нож, Ансън. Баща ти ли ти го даде?

— Да.

— Обзалагам се, че си го искаш.

— Да.

— Ами ако реша да го задържа? Или да го изхвърля? Всъщност мога дори да го дам на някого от персонала. Глупаво ми се струва такъв хубав нож да иде на боклука.

— Не ви принадлежи.

— Не? Според мен е мой. Притежаването е девет десети от закона. Някога чувал ли си този израз? Полицията ми даде ножа на съхранение. Той е оръжие. Не съм сигурен, че момче като теб трябва да притежава оръжие.

Бях втренчил поглед в Огълсби.

Исках да погледна ножа, но той пък целеше да сторя именно това. Нямах намерение да правя каквото иска той от мен, не, сър.