Джей Баркер - И пета ще умре

Не трябва да говоря такива неща.

Татко ме е възпитавал другояче.

Веднъж ми каза, че е по-добре да обсипеш другия с комплименти и да го оставиш да плува в тях, докато не се удави. Тогава ще се държи здраво за теб, твой приятел завинаги.

Не и майка обаче, не и моята майка, не ти. Ако си осъзнала, че те обсипвам с прекалено много комплименти, сигурно щеше да ми кажеш да си ги взема обратно.

Вие двамата сте различни.

Бяхте различни.

Татко.

О, татко мой.

Не мога да пиша сега за това. Знам, че д-р Огълсби иска, но не мога, прекалено много боли. Боли почти толкова, както когато изкопах дупката при езерото под котката ми, когато намерих моя нож.

Знаех какво означава този нож.

Ти ме изостави, майко.

Колкото и да ми се ще да вярвам, че не си го направила нарочно, и колкото и да ми се иска да вярвам, че не си имала друг избор, освен да избягаш без мен, знам, че това не е вярно.

Знаех го в мига, когато видях онзи нож.

Защо ме мразиш, майко?

Защо мразеше толкова и татко?

След къщата, след пожара — знаеш ли за пожара? — та след него ме отведоха в Терапевтичния център в Камдън, в предградията на Чарлстън.

Там всички бяха много мили, дори д-р Огълсби с всичките му лъжи. Дадоха ми собствена стая. Тя има прозорец, който не се отваря. Не ми се полага летен ветрец, само равномерното пъшкане на климатика.

Д-р Огълсби ме помоли да си водя дневник:

Даде ми черно-бяла тетрадка и ми каза, че от нея става идеален дневник.

Отвърнах му, че само момичетата пишат в дневници, а той ми каза, че в такъв случай ще е журнал, трябва да си водя журнал, така правят момчетата.

Уверих го, че ще си помисля.

Умно момче съм. Знам, че иска просто да си записвам разни неща, за да може да ги чете, та по-добре да ме разбере.

Дали това ще е много лошо?

Да бъда разбран?.

Не се притеснявай, майко, няма да му кажа твоите тайни.

Твоите тайни са в безопасност у мен.

Повечето.

Твой обичащ те син,

А.Б.

П.С. Кажи на г-жа Картър много поздрави от мен и на мъжа с дългата руса коса. Сигурен съм, че някой ден ще ви видя всички отново. До този ден ще си държа ножа под ръка и винаги наточен. Благодаря, че ми го върна.

— Нещо интересно?

Портър вдигна глава.

Сара стоеше на вратата на банята по бяла хавлия, в друга бе увила дългата си коса както само жените, изглежда, знаеха и умееха, а зад гърба й бълваше пара.

Портър се хвана, че зяпа загорелите й крака, и се застави да я погледне в лицето.

— Може би трябва да се облека.

— Не. Да. Давай, чувствай се като у дома си. Аз отивам да се пъхна под душа! — Детективът преглътна, лицето му гореше.

Тук не сме в гимназията. Я се вземи в ръце.

Той отклони очи, пусна писмото върху дневника и прекоси стаята, влезе в банята и затвори вратата след себе си.

Тя ухаеше на люляк.

Ден четвърти, 3:42 ч.

Сара седна до прозореца.

Изглеждаше изтощена.

Портър се отпусна в седалката до нея, осъзна, че е седнал върху колана и се надигна само колкото да намери двата края. Пак седна, закопча се и издърпа излишната част, за да прилегне плътно.

Адвокатката го гледаше с усмивка.

— Наистина ли искрено вярваш, че това никакво коланче ще ти помогне с каквото и да било, ако самолетът реши да се забие в земята някъде над Алабама?

— Не искам стюардесата да ми се скара. Понякога, ако си мил с тях и следваш всички правила, те ти дават пълна кутийка със сода вместо чашка.

Сара отвори уста, накани се да каже нещо, след това си промени намерението, отпусна се в седалката си и затвори очи.

— Събуди ме, когато пристигнем, детектив Сам Портър!

— Благодаря.

— За какво?

— Задето дойде с мен. Мислех, че искам да изпълня задачата сам, но е по-хубаво, че и ти си с мен — увери я той.

— Много малко неща в живота са по-хубави, ако си сам.

— Започвам да го осъзнавам.

— Радвам се, че можах да съм ти от полза — заключи Сара уморено. — Може би паят.

— Какво?

— Паят може би е по-добре, когато си сам. Тогава остава повече за мен.

— Не осъзнавах, че има пай.

— Не в самолета, но може би като кацнем. Винаги трябва да има пай.

— Сладки сънища, госпожо Уернър.

И тя наистина успя да заспи сладко-сладко още преди вратата на кабината да се затвори.

Самолетът беше пълен само около две трети. Мястото до Портър остана свободно.

Сам изчака да излетят, после включи малката лампичка над главата си и отвори дневника на първата страница, а думите на Бишъп изтласкаха всичко друго.