Джей Баркер - И пета ще умре

Когато Лили се изправи, увита в зелената завивка, опипа внимателно различните тръби и дебелата метална мрежа, които образуваха клетката й, търсеше сглобките — помнеше как бащата на Гейби беше сглобил своята — и сърцето й се сви, когато напипа неравните заварки. Вратичката отпред беше заключена здраво не с един, а с два катинара — един близо до горния ръб и втори почти до долния. Тя я раздруса, но не успя да я размести. Цялата конструкция беше завинтена за бетонния под. Изглеждаше здрава и държеше Лили в капан.

— Трябва да пиеш течности, нуждаеш се от сили за това, което ти предстои — каза мъжът и отново се запъна за момент на ч-то в течности.

Лили не отговори. Нямаше намерение да си отваря устата. Да разговаря с него би означавало да му даде власт, а тя не беше готова да го направи. Той не заслужаваше нищо от нея.

Единствената светлина идваше най-вероятно от отворена врата в горния край на стълбите. Похитителят й стоеше абсолютно неподвижен в подножието им.

Очите на Лили се бореха с тъмното и постепенно се приспособяваха.

Той си остана невидим обаче — тъмна сянка сред другите сенки, очертание на фона на стената.

— Обърни се. Застани с лице към задната мрежа и не се обръщай отново, докато не ти кажа, че може — нареди мъжът.

Лили не помръдна, само се сви още повече.

— Моля те, обърни се — каза похитителят й по-меко и умолително.

Тя стисна завивката и я придърпа по-плътно около дребното си тяло.

— Обърни се, по дяволите! — ревна мъжът и гласът му избумтя в мазето и отекна в стените.

Лили изпъшка и отстъпи назад, за малко да се препъне.

След това отново настъпи тишина.

— Моля те, не ме карай да викам. Предпочитам да не го правя.

Сърцето на момичето се разблъска в гърдите и — тежко бум, бум, бум.

Отстъпи крачка назад, после още една, накрая и трета. Когато стигна до стената, в дъното на клетката, застави краката си да я завъртят и застана в ъгъла.

Чу мъжът да се приближава — оживяла сянка. Нещо в походката му не беше наред. Вместо стъпките да са равномерни, единият крак тупваше, после другият се хързулваше за момент по бетонния под, преди да стъпи, същото се повтаряше при следващата крачка. Лили не беше съвсем сигурна дали лекото влачене на стъпалото се дължи на скованост или на накуцване.

Застави се да затвори очи. Не искаше, но въпреки това го стори. Насили се, за да се съсредоточи върху звуците, да си представи шума зад нея.

Чу дрънченето на ключове преди издайническото щракане на катинара — прозвуча й като горния — после и другият след секунда. Чу мъжът да измъква и двата от вратата, след това да вдига дръжката и да я отваря.

Лили се присви в очакване на онова, което щеше да последва.

Предполагаше, че мъжът ще постави ръка върху нейната, ще я опипа или сграбчи изотзад. Това така и не се случи. Вместо това го чу да затваря вратата и да слага отново катинарите. И двата щракнаха здраво на местата си.

Неравномерните стъпки се отдалечиха от клетката й.

— Вече можеш да се обърнеш.

Лили направи, както й беше казано.

Мъжът се беше върнал до стълбите и се бе скрил в мрака отново.

На пода, точно до вратата на клетката, имаше оставена чаша мляко, по чиято стена се стичаше малка капка вода.

— Не е с упойка — увери похитителят жертвата си. — Нужна си ми будна.

Ден втори, 7:56 ч.

— Ще се видим вътре. Трябва да пусна една вода заяви Наш, когато слязоха от асансьора на подземното ниво в управлението на Чикагската градска полиция на Мичиган Авеню. Зави надясно по коридора и изчезна зад вратата на тоалетната. Портър зави наляво.

След бягството на Бишъп федералните се бяха намесили и бяха взели в свои ръце преследването на У4М. По онова време Портър беше в болнични, но съдейки по казаното от Наш, отначало се бяха опитали да завземат командния им център. С помощта на невероятния си чар и със заплахи от насилие Наш беше отблъснал агентите и ги беше прогонил в стаята от другата страна на коридора, известна най-вече със странната носеща се в нея миризма, която явно идваше от отсрещния ляв ъгъл. Към този момент двете групи си съжителстваха досущ като Северна и Южна Корея.

Лампите в стаята на ФБР бяха угасени.

Портър изчака да чуе щракването, с което Наш заключи вратата на тоалетната, после изпробва вратата на стаята на федералните.

Отключено.

Озърна се припряно да не идва някой по коридора и хлътна вътре. Остави лампите изключени.