Джей Баркер - И пета ще умре

Мобилният на Портър звънна. Той погледна екрана и вдигна.

— Здрасти, Клеър.

— Върна ли се от ваканция? Обаждах ти се милион пъти.

— Три пъти си ми звъняла.

— Значи телефонът ти все пак работи — отвърна тя. — Никога не бива да пренебрегваш жените, Сам. Няма да свърши добре!

Портър подбели очи и закрачи предпазливо из залата за аутопсии.

— В моргата сме с Айзли. Той потвърди, че момичето от езерото е Ела Рейнолдс. Изглежда, е облечена в дрехите на Лили Дейвис.

— Коя е Лили Дейвис?

Детективът мислеше, че й е казал за второто изчезнало момиче, но осъзна, че всъщност не е. Не бяха говорили от парка насам. Имаше нужда от сън — в главата му беше каша.

— Можеш ли да дойдеш при нас с Наш в командния център след трийсет минути? Всички трябва да наваксаме с информацията.

— Несъмнено — съгласи се Клеър. — А няма ли да ме питаш защо съм ти звъняла?

Портър затвори очи и прекара пръсти през косата си.

— Защо си ми звъняла, Клеър?

— Намерих нещо на камерите в парка.

— След трийсет минути в командния център. Ще говорим тогава. Вземи и Клоз.

Ден втори, 7:26 ч.

— Искаш ли чаша мляко?

Лили Дейвис чу гласа, преди да види притежателя му, да го види ясно.

Той говореше полека, меко, съвсем тихичко, всяка дума беше изречена с най-голямо внимание, сякаш обмисля много внимателно всичко, което иска да каже, преди да изрече думите. Заекваше леко, ч-то в чаша го затрудни.

Беше слязъл по стълбите още преди пет минути, дъските скърцаха под тежестта му. Но когато стигна долу и застана в края им, се спря неподвижен. Сенките го поглъщаха и Лили не различаваше нищо повече от очертанията на мъж.

А това беше мъж, не момче.

Нещо в стойката му, в широките рамене, в дълбокото му дишане, всичко подсказваше, че е мъж, не някое от хлапетата от училище. Не някой неин познат, който й върти гаден номер, а мъж — мъж, който я беше отвлякъл.

Лили искаше мляко.

Гърлото й беше пресъхнало.

Освен това беше гладна.

Коремът й не спираше тихо да курка, за да й напомня колко е гладна.

Не отговори на въпроса обаче — не издаде нито звук. Вместо това се сви още по-плътно в ъгъла, с гръб, притиснат към влажната стена. Уви се още по-плътно в смрадливата зелена завивка. Самият плат й вдъхваше малко повече сигурност, все едно е сгушена в обятията на майка си.

Мъжът го нямаше поне час, може и повече. Лили беше използвала това време да се опита да отгатне къде се намира. Тя не си позволи да се уплаши, нямаше да допусне да се страхува. Беше се сблъскала с проблем, а нея я биваше да разрешава всякакви проблеми.

Намираше се в мазето на стара къща.

Знаеше, понеже и нейната къща беше стара и тя помнеше как изглеждаше мазето, преди родителите й да доведат строители и майстори да я ремонтират. Таваните бяха ниски и подът — неравен. Миришеше на мухъл и беше царството на паяците. По всички ъгълчета и цепнатини имаше стари или нови паяжини и притежателите им пълзяха навред. Когато родителите й докараха майсторите в къщата, те изтърбушиха мазето, изравниха пода, замазаха стените и покриха всичко с пресен слой мазилка и боя. Това прогони паяците, поне за известно време.

Приятелката й Гейби живееше в чисто нова къща, построена само преди две години, и тяхното мазе беше съвсем различно. Високи тавани и равни подове, светло и просторно. Те му сложиха мокет, донесоха мебели и превърнаха помещението в стая за развлечения. Но мазетата в старите къщи не можеха да изпълняват такава роля все едно колко труд е вложен в тях. Можеш да прикриеш влагата, дори да изравниш пода, да измажеш и да боядисаш, но паяците винаги се връщаха. Не желаеха да отстъпят владенията си.

В това мазе имаше паяци.

Макар Лили да не ги виждаше от мястото си, знаеше, че са точно над нея и пълзят напред-назад по откритите греди. Следяха я с хиляди очи, докато тъчаха мрежите си.

Мъжът й беше дал дрехи, но те не бяха нейните .

Когато се събуди на пода, увита в зелената завивка, тя бързо осъзна, че е била съблечена гола и затворена тук, в тази клетка, а близо до главата й бяха оставени спретнато сгънати чужди дрехи. Не й ставаха, бяха поне два номера по-големи, но въпреки това ги облече, понеже нямаше нищо друго и те бяха по-добри от зелената завивка. След това все пак се уви и в нея.

Намираше се в слабо осветено, влажно мазе. По-точно, беше в ограждение от телена мрежа, издигнато в слабо осветено, влажно мазе.

Оградата стигаше от пода до тавана и парчетата мрежа бяха заварени. Така се строяха кучешки боксове. Лили го знаеше, понеже семейството на Гейби притежаваше куче, хъски на име Дакота, и те имаха много подобна, ако не и същата клетка в задния двор. Бяха я купили в „Хоум Депо“ и едно лято те двете с Гейби гледаха как баща й я сглобява. Не му отне много време, може би час, но пък той не я завари.