Джей Баркер - И пета ще умре

Д-р Дейвис се върна и връчи на Портър димяща чаша кафе, след това застана до жена си на дивана.

— Знам какво си мислите и, както казахме на партньорите ви тук, Лили си няма приятел. Не би избягала от училище. И определено не би пропуснала работа — обича онази галерия. Нещо не е наред. Приложението за намиране на айфон работи на телефона й, но не се вижда на нашия акаунт. Обадих се на Епъл, те казаха, че телефонът й е изключен. Дъщеря ни не би си изключила телефона.

Наш се прокашля.

— Госпожо Дейвис, можете ли да опишете на детектив Паркър с какво е била облечена Лили днес, когато сте я видели за последно?

Тя кимна:

— Любимото й палто, червена парка „Перо“, бяла шапка и същите ръкавици, и тъмни джинси. В студени дни предпочиташе да си облича униформата едва като пристигне в кампуса. Преди да тръгне за училище тази сутрин, се отби в кухнята и ми каза довиждане. Това е любимото й палто. Купи го в „Барнлис“ с първата си заплата. Много се гордееше с него.

Родригес прехапа устни.

Портър не каза нищо.

Ден втори, 3:02 ч.

— Как е възможно това?

— Можем да им покажем снимка на палтото, за да потвърдят — предложи Наш.

Портър поклати глава.

— Не можем да им покажем снимка на мъртво момиче.

Тримата стояха пред къщата на Дейвис, а дъхът им плетеше ледена мъгла помежду им.

— Не е възможно, няма време някой да отвлече Лили Дейвис, да облече дрехите й на Ела Рейнолдс и да я погребе под леда в парка. Няма начин. Времето просто не е достатъчно… — Портър потропа с крака. Сигурно беше към минус 15 градуса. — Това значи, че трябва да е стоял на езерото през светлите часове на деня, и то на открито. Все някой щеше да го види.

Наш помисли няколко секунди.

— При подобно време паркът е почти пуст. Единственият съществен риск е бил, когато извършителят е пренесъл тялото от колата си до водата. Освен ако някой не го приближи, нищо друго всъщност не би изглеждало подозрително. Той е щял да прилича просто на обикновен турист до езерото, рибар на дупка в леда или нещо подобно. Ако се е застраховал да вземе и въдица, обзалагам се, че би прекарал деня, без никой да го погледне втори път.

— Да оставим настрана логистиката — обади се Родригес, — но какъв е смисълът?

Портър и Наш се спогледаха. И двамата знаеха, че серийните убийци рядко следват определена цел, не и такава, която има смисъл за другите хора освен тях. А макар да имаха само една жертва, ако тя беше свързана с второто изчезнало момиче, вероятно щеше да има още убийства.

— Ела Рейнолдс и Лили Дейвис познавали ли са се? — попита Портър Родригес.

Полицайката поклати глава.

— Родителите й знаят името само от телевизията.

— Трябва да се чуем с приятелката на Лили Гейби — предложи Портър. — Кога е тръгнала за училище?

Родригес погледна бележките си.

— В седем и петнайсет.

Наш затвори очи и пресметна наум.

— Значи има само дванайсет часа от момента на изчезването на Лили до намирането на Ела в замръзналото езеро.

— Много си добър по математика — изхили се Портър.

— Ако извършителят действа сам, трябва да е много бърз. Ефикасно пипа — уточни Наш.

Детективът отново се обърна към Родригес.

— Софи, нали?

Тя кимна.

— Върни се и претърси стаята на момичето. Търси каквото и да е, нещо, което не изглежда нормално. Вземи компютъра й — провери имейлите, съхранените документи. Търси дневник, снимки… Ако намериш нещо интересно, обади ми се. Проучи маршрута й към училище. Тя пеша ли ходи, или се вози? С приятели или сама? Разбра ли?

Родригес подъвка долната си устна.

— Какво ще значи това за Лили?

Портър не беше готов да прави предположения. Обърна се към Наш.

— Да идем да събудим Айзли.

Ден втори, 4:18 ч.

Кабинетът на съдебния лекар на окръг Кук и моргата се намираха на Уест Харисън в центъра на Чикаго. По това време имаше на слабо движение и Портър и Наш завариха паркинга пред сградата относително пуст. Пазачът на рецепцията ги огледа със сънлив поглед и кимна за поздрав.

— Подпишете се, моля.

Портър драсна на клипборда Бърт Рейнолдс и го връчи на Наш, който написа Доли Партън, върна го на гишето и последва партньора си към редицата асансьори в дъното на фоайето. Портър не беше любител на асансьорите, но още по-малко обичаше да се катери по стълбите.

Вторият асансьор отляво пристигна пръв и двамата побързаха да се качат, преди Портър да си е променил мнението.