Джей Баркер - И пета ще умре

Над мивката имаше прозорец — отвън беше тъмно, но тя успяваше да различи бледите очертания на съседна къща, на няма и три метра оттук. В един от прозорците й светеше и й се стори, че зад завесите забелязва движение.

Кейти облиза устни. Бяха сухи и напукани.

— Може ли малко вода?

Мъжът я зяпаше и в началото тя не беше сигурна дали я е чул. Канеше се пак да го помоли, когато той се изправи, отиде до мивката, извади мътна чаша от сушилника на плота и я напълни с вода от крана. При връщането му на масата се виждаха плуващите във водата частици, останки от онова, което се е намирало преди в чашата — неизмита и мръсна.

Мъжът с черната плетена шапка застана до Кейти и наклони водната чаша към устните й. Тя пи. Пиеше и се стараеше да не мисли за онова, което видя в течността. Кротка, безгрижна и изпълнена с желание да помага. Тези определения кръжаха в мислите й и именно тях се налагаше да имитира, за да оцелее. Водата имаше кисел вкус. Тя се усмихна, когато мъжът отдръпна чашата. Нямаше да демонстрира никакво неудобство.

Ръката на похитителя трепереше, докато оставяше чашата на масата. Кейт не беше сигурна от нерви ли е треперенето, или от болестта му, но беше сигурна, че не е от страх и слабост. Не би направила грешката да вярва в такова нещо.

— Когато ме сложи в онази цистерна — продължи тя, — бях с превръзка на очите, събудих се в тъмното и не знаех къде съм. След това се озовах във водата, с телесна температура, после пропаднах в тишина и… — гласът й заглъхна и тя насочи поглед към мъжа. — След това се почувствах чудесно, всичко беше съвършено. Без страх. Без желания. Без нужди. Спокойна. В покой. Идеална.

Мъжът я гледаше, отворил уста само колкото от левия й ъгъл да протече слюнка. Не посегна да я обърше. Показалецът на ръката му, с която държеше хапчетата, трепна и почука по пластмасата. Със свободната си ръка той го потърка с палеца си леко в кръг.

— И защо да ти вярвам? — попита накрая.

— Нямам причини да лъжа.

— Нямаш ли?

— Бях мъртва. Другото момиче ми каза, че съм била мъртва. Ти ме върна, ти ме спаси.

— Сърцето ти беше спряло. Беше мъртва малко над три минути. Върнах те. Може да не е било достатъчно дълго. Може да не си видяла нищо. Просто ми разказваш това, което смяташ, че искам да чуя.

— Не бих го сторила.

— Според мен трябва да повторим. Този път за по-дълго. Пет минути, може би шест. Мозъкът умира след пет — трябва да е по-дълго от това — изреди й той. Треперенето върху шишенцето с хапчета се усилваше заедно с потока на настоятелната му, припряна реч. — Под пет може и да не стига.

Кейт задърпа оковите си, опъна лявата много силно. Китката обаче не се изплъзваше.

— Коя е… Майбел?

Мъжът си пое остро дъх и се облегна в стола си.

— Майбел Маркел? — продължи Кейти. — Да, Маркел, точно така.

— Откъде чу името й?

— Научих го, докато бях там, на онова място. Просто… го чух. Като че някой ми шепнеше или може би крещеше от голямо разстояние, не съм съвсем сигурна. Коя е тя?

Мъжът взе още едно хапче. Пребори се с капачката на шишенцето, отвори го и глътна таблетката на сухо.

— Нали каза, че имаш дъщеря. Че нейните дрехи нося. Така ли се казва? Дъщеря ти Майбел Маркел ли е?

— Сигурно съм ти казал.

— Не си.

Той изглеждаше озадачен, докато се опитваше да рови в спомените си в опит да си спомни дали е произнесъл името, а хапчетата вдигаха воала от погледа му.

Кейти задърпа лявата си ръка отново, този път по-силно, почти се освободи, но накрая свинската опашка я спря. Май този път се беше порязала на нея. Сега не само ставата на китката я болеше, но и усещаше там топлина и влага. Почуди се дали хлъзгавата кръв може да й помогне да се измъкне.

— Може би Майбел иска да ти предаде, че е добре? Че е в покой?

— Така ли ти каза тя? Какво ти каза? — в гласа на мъжа се долавяше нетърпение, което досега отсъстваше. — Сигурна ли си?

Ето го пак фъфленето на сигурна .

Кейт кимна.

— Да, така ми се стори.

Мъжът примигна, после вторачи кървясалите си очи в нея, надзърташе право в душата й, през нея. Изправи се с такава сила и бързина, че масата тръгна заедно с него, наклони се настрани и чашата прелетя през стаята и се строши. Ъгълът на масата удари Кейти в ребрата като таран и катурна стола й назад. За секунда той се закрепи на шкафчетата зад нея, преди да се обърне настрани, болезнено да прикове ръката й към пода и да я затисне под собствената й тежест.

От гърдите на мъжа изригна писък от гняв и сурова емоция: