Джей Баркер - И пета ще умре

Или нещо друго. Нещо по-лошо.

Ножът му се стори топъл. Портър дори не беше осъзнал, че е пъхнал ръка в джоба си. Плъзна пръсти по дръжката.

— Ти остани тук — предложи той.

Сара вече клатеше глава.

— Няма да ходиш никъде сам.

С тези думи те прекосиха заедно двора към пътеката, прекрачиха ствола на малко паднало дърво, преди да тръгнат по пътеката, а лъчите на фенерчетата им се дуелираха с мрака.

Ден трети, 21:49 ч.

— Прерових този същия кашон поне десет пъти, счетоводните книги са напълно откачена история — обади се нечий глас.

Пул вдигна поглед от купчината таблици към застаналата на прага жена. Тя носеше розова шапка и пурпурен шал, преметнат върху дебело яке с отворен цип. Беше я виждал и преди.

— Може ли да вляза? — попита тя.

Пул се облегна назад и кимна, след това разтри слепоочията си. Болката в темето се беше насочила напред и към тях.

— С какво мога да съм ви полезен?

Жената прекоси стаята и му подаде ръка.

— Така и не се запознахме официално. Детектив Клеър Нортън. Бях в екипа по разследването на У4М с детективи Портър и Наш, преди вие и хората ви да се намесите и да ни откраднете случая.

Пул се ръкува с нея.

— Специален агент франк Пул.

— Вече знам как се казвате. Пропуснахте ли онази част, в която споменах, че съм детектив?

Той определено не търсеше подобни усложнения.

— Какво мога да направя за вас, детектив?

— Можете да прекосите коридора и да дойдете отсреща.

— В командния център? Портър каза, че не ми е разрешено да влизам там. Те с онзи другия тип ми го обясниха много подробно последния път, когато прекрачих прага.

— Благодарение на вас и приятелите ви Сам получи малък отпуск. Докато го няма, аз съм главното действащо лице отсреща.

— Това какво общо има с мен?

— Някой ви е пуснал шоколадчето в нашето фъстъчено масло.

Пул последва детектив Клеър Нортън през коридора до командния център. Напрежението при влизането му беше такова, че можеше с нож да го режеш. В него се впиха уморени погледи. Той кимна на детектив Наш и си придърпа стол до заседателната маса. Наш беше единственият, когото разпозна сред тримата вече седнали полицаи.

— Франк — промърмори Наш и му помаха лекичко.

Клеър го представи на другите двама на масата:

— Това е Софи Родригес от „Издирвани деца“, а онзи разрошен пикльо ей там в ъгъла е Едуин Клозовски. Той оглавява нашия отдел „Информационни технологии“.

— Викай ми Клоз — компютърджията се изправи и подаде ръка през масата.

— Не се подмазвай на федералните — направи му забележка Клеър.

Клозовски си прибра ръката и се върна на мястото си.

— Добре де.

— Какво е станало с главата ти? — полюбопитства Наш. — Превързан си.

Пул Им разказа за къщите на Форти Уан Плейс, за Дийнър и за Бишъп.

Наш и Клеър се спогледаха. Тя заговори първа.

— Много съжалявам.

Агентът кимна отсечено.

— Ще ти позволят ли да продължиш да работиш по случая? — попита Наш.

Пул сви рамене.

— Никой не е споменавал обратното. Поне засега. Чикагският ни офис и бездруго няма достатъчно персонал. Повечето агенти работят по скорошната терористична заплаха, която се появи. Може и да доведат още някого, но засега съм единственият с опит в Поведенческия анализ. Никой друг не познава случая добре като мен… — той огледа стаята. — Може би като изключим всички вас.

— И Сам — добави Клозовски тихичко. — Той е наясно със случая повече от всички нас, взети заедно.

Пул уточни:

— Опитах се да се свържа с него няколко пъти. Но телефонът му ме прехвърля на гласова поща.

Наш и Клеър отново се спогледаха.

— Двамата с Наш тъкмо идваме от апартамента му. Намерихме мобилния му телефон, зарязан на масата в дневната, изключен, а любимото му кресло — преобърнато, търкалящо се на една страна.

— Смятате ли, че Бишъп го е спипал?

— Не. Смятаме, че Сам си е тръгнал. Куфарът му го няма. Смятаме, че е отишъл някъде.

— На място, за което не иска ние да знаем — допълни Наш.

— Къде би могъл да отиде?

Никой нямаше отговор на този въпрос.

— Дали е възможно да работи заедно с Бишъп? Да му помага за нещо?

— Няма начин — възрази Наш.

Клеър скръсти ръце:

— В никой случай.

Пул поразмишлява малко върху израженията им.

— Какво знаете за дневника на Бишъп?

Стаята отново притихна. Присъстващите се спогледаха, но не обелиха нито дума.

Агентът изсумтя и се изправи и тръгна към вратата.