Джей Баркер - И пета ще умре

— И си знаел за това? И си му се водил по акъла?

Наш кимна колебливо.

— Отначало му казах, че му давам седмица. Тази седмица премина в месец, след това месеците станаха четири. Времето си минаваше, но дневникът изглеждаше все по-маловажен…

— Споменах дневника в доклада си. Оставила съм следа — отбеляза Клеър.

— И аз също. Не скрих нищо. Сам го знаеше. Каза, че няма да има значение. Ако някой пита, щял да каже, че е предал дневника още отдавна, да обвини полицейския склад или системата, понеже там редовно губят улики. Нали познаваш Сам, щеше да измисли нещо.

Клеър кимна към креслото.

— Там ли го е държал?

— Аха.

Тя бръкна във вътрешността на креслото и порови в кухината.

— Хубаво скривалище.

Извади ръка и с уморена въздишка се облегна на дивана до Наш.

— Е, къде е той?

Колегата й погледна към телефона на Сам, все още в ръката на Клеър.

— Искаш да гадая ли? Намерил е нещо в онзи дневник и е хукнал да го провери.

— Защо си е оставил телефона? Защо не ни е казал?

— Сам ни държи настрана, защитава ни.

— Той е отстранен от случая. Казаха му се да стои далеч от нас. Дори ако вкара Бишъп право в управлението, пак ще му вземат значката. Край с него.

— Не мисля, че му пука — вече не. Не и след смъртта на Хедър. Тя го промени. След като изгуби Бишъп в онази сграда… Това също го промени. Мисля си, че смята залавянето на Бишъп за недовършена работа. Според мен ще направи всичко, което тази задача изисква от него, след това и бездруго е свършен. Иска да си тръгне, както той реши. Смята, че Бишъп още е на свобода заради него, негова грешка е и иска той да е човекът, който ще го върне, ще сложи край на всичко това…

— Опасна игра.

— Не му пука.

— Не би трябвало да го прави сам.

— Такава е волята му — възрази Наш.

Клеър притисна колене към гърдите си и ги обгърна с ръце.

— Момчето в пикапа, Наш, това беше ужасно. Ако е дело на Бишъп, значи се влошава значително.

— Винаги се е опитвал да ни каже нещо. Трябва да търсим посланието. Съобщението му. Това ще ни отведе до Лариса и до него самия… — Наш говореше тихо и монотонно. — Клерче-меченце, трябва да споделим наученото с ФБР, и за дневника също. Не можем да крием повече такова нещо.

— Знам — Клеър се опита да потисне напиращата си прозявка и закри устата си с ръка. Стоенето неподвижен беше лошо. Ако не продължаваха да се движат, щеше да заспи направо тук, на пода. — Веднага щом се приберем.

До нея и Наш се прозя.

— Ще си починем пет минутки, после тръгваме към управлението.

Колегата й обаче вече спеше и похъркваше тихичко.

Ден трети, 21:44 ч.

Портър усещаше тежестта на ножа на Бишъп в джоба си.

Нещата не се развиваха добре. Изобщо не вървяха добре. Плъзнах ръка в джоба на джинсите си, търсейки познатата дръжка на сгъваемия ми нож, но той не беше там. Ако беше в мен, можех да прережа гърлото на този човек. Щях да срежа всичките му двойни брадички и кръвта му щеше да рукне като от кранче. Бях бърз. Знаех си, че съм бърз. Но бях ли достатъчно бърз? Със сигурност можех да го убия, преди този дебел нещастник да успее да реагира, нали? Татко би искал да го убия. Майка ми също. Знаех, че те биха искали.

Все едно чуваше Бишъп да чете написаното в дневника си.

Портър и Сара стояха пред караваната на Картър, след като бяха снимали всичко. Прибраха в пликче медальона и ключа. Дрехите върнаха в раницата. Оставиха я на пода в спалнята, без да сложат дъските и матрака обратно по местата им.

Над тях луната вече бе изпълзяла нагоре и разбута тъмните пластове в усилие да надзърне към земята. Беше захладняло значително и времето не беше като в Чикаго, плътният и влажен студ проникваше направо в костите на Портър.

Сара искаше да се върнат в града, да намерят хотел и да си починат. Не се налагаше да го повтаря. Портър го виждаше по погледа й. Беше уморена. Стигаше й за тази нощ.

Той Обаче й обърна гръб и се втренчи отново в гората, която обграждаше имота зад двете къщи, и в малката пътека, която водеше навътре сред дърветата.

В стомаха му пърхаха пеперуди. По кожата му пълзяха мравки.

Лъчът на фенерчето на Сара се вдигна от земята пред краката на Портър, обиколи двора и се срещна с неговото, за да освети началото на пътеката.

— Тук от години не живее никой. Защо според теб пътеката още се вижда? Не би ли трябвало да е обрасла вече?

— Може да е животинска. Или да е на същите хлапета, които са купонясвали тук в караваната.