Джей Баркер - И пета ще умре

— По-добре да вземем мерки, преди да се убедим — Портър си сложи ръкавици.

Сара последва примера му и се захвана отново с ципа.

— Ръждясал е, не мърда — тя се намръщи, но ципът най-сетне поддаде и се отвори с метално стържене.

От раницата блъвна застоял, неприятен въздух. От дъното й се надигна още по-неприятен мирис.

— По-добре дай на мен — Портър посегна към презрамките.

Светна вътре с фенерчето си, като се опитваше да диша през устата. След това се зае да вади предмети от средния джоб и да ги реди на пода. Когато изпразни раницата, се отдръпна и огледа предметите под лъча.

— Защо мирише толкова зле?

— Предполагам, по някое време вътре е влязла вода. Всичко гние и е мухлясало. Прекарало е много време тук долу — отвърна Портър.

Той преброи шест ризи, четири чифта джинси, чорапи и бельо, както мъжки, така и женски. Дрехите бяха влажни, платът се ронеше. Един от чорапите беше навит на топка, краят — сгънат върху него. Като внимаваше да не увреди плата, Портър го отвори и разпъна. Буцата в чорапа стана очевидна.

Спогледаха се със Сара, той бръкна вътре, хвана съдържанието и го сложи на пода.

Сърцето му заблъска в гърдите.

— Направи снимка.

Адвокатката кимна и вдигна фотоапарата.

Находката му беше медальон — малък, позлатен, на една и съща верижка заедно с ръждив ключ. След като Сара го щракна, Портър отвори медальона. Въпреки че съдържаше снимка, тя бе избеляла и се беше изтрила. От вътрешната страна имаше инициали — Л. М.

Сара снима и тях.

Ден трети, 21:14 ч.

Трябваше да се върнат в управлението и да се опитат да отдъхнат малко в командния център, на онзи древен диван, започнал най-вероятно живота си в полицията още по времето, когато Ал Капоне и Даймънд Джо Еспозито са крали бонбони скришом от майките си. Ех, избелялата му кафява кожена тапицерия, напукана и скъсана, с подплата, втвърдена като пода…

Клеър имаше нужда от този диван!

Нуждаеше се от сън.

— Знам, че още го пазя — мърмореше до нея Наш и ровеше в ключовете на връзката си. Един от тези е…

Избра златния и го изпробва на бравата на апартамента на Портър.

Ключът не се превъртя.

Грешният беше.

Наш го извади с известни усилия.

— Защо имаш толкова ключове?

Едрият детектив сви рамене.

— Местя се, старите ключове остават, добавям новите. Когато го правиш често, накрая свършваш с много ключове на връзката.

— Повечето хора хвърлят старите или ги връщат, когато се местят. Не се предполага да ги задържаш.

Да не си се хванала на работа за отряд „Ключари“ случайно? Откъде, по дяволите, ти остава време и за това?

Наш изпробва друг ключ, този път сребърен, с осмоъгълна глава. И той не стана.

— Казвам само, че повече от три са ти много. Онзи за колата, за апартамента и за командния център в щаба, и това е. Няма причини да носиш повече.

Той изпробва друг златен ключ, с кръгла глава. Този влезе плавно. И завъртя езичето.

Наш бутна вратата.

— Ако не си пазех старите ключове, нямаше да мога да правя ей такива фокуси.

— Сам? Вкъщи ли си? — Клеър не беше сигурна защо подвикна, но го стори. Бяха почукали три пъти и никой не отвори.

В апартамента не светеше.

Наш се пресегна и включи лампите в дневната.

И двамата видяха преобърнатото кресло.

— По дяволите — промърмори Наш.

Клеър си извади пистолета и започна да проверява помещенията, като пътем светваше навсякъде.

Наш остана в дневната. Той обиколи внимателно стаята и се насочи към креслото.

— Клеър, него го няма. Това не е влизане с взлом.

Колежката му се върна от спалнята, лампата светеше зад гърба й. Прибра оръжието. Втренчи се в мобилния телефон на масичката за кафе. Посегна и го вдигна. Натисна с палец копчето в средата. Не се случи нищо.

— Това е телефонът на Сам, изключен е.

Наш обаче не я слушаше. Беше се навел до креслото и прокарваше пръсти по провисналия плат отдолу и по велкро лепенките.

— Какво правиш? — коленичи до него Клеър.

Той се облегна и опря гръб на дивана.

— Трябва да ти кажа нещо и знам, че ще се ядосаш.

Какво?

— За дневника.

— Какво за дневника?

Наш си пое дълбоко дъх и издиша полека.

— Сам така и не го предаде към материалите. Задържа Си го… — Наш вдигна ръка и принуди Клеър да преглътне онова, което се канеше да каже. — Планираше да го направи. Канеше се. Но не веднага. Искаше да изчака до залавянето на Бишъп и затварянето му. Имаше чувството, че ако предаде дневника като улика, пресата ще се докопа до него, текстът ще стане сензация и ще превърне Бишъп в знаменитост. Беше убеден, че именно затова У4М е оставил тетрадката си поначало и смяташе, че ако не я предаде, ако изобщо не изтърве дневника от ръцете си, това ще развали играта на противника му и може да го накара да се издъни. Портър каза, че бил буен. Сметна, че ако го вбеси, Бишъп може и да сбърка — и така да ни даде шанс да го заловим.