Джей Баркер - И пета ще умре

Портър подмина малката дневна и кухня, както и миниатюрната баня със суха тоалетна чиния, цялата на петна, и завеса на душа, смачкана на топка в ъгъла на ваната. Когато плъзна лъча на фенерчето по напуканото огледало, срещна собствения си втренчен поглед. Мислите му се върнаха към дневника и малкото момченце, което прекосяваше тесния коридор в същия ред.

Тръгнах по коридора, притиснал ножа до гърдите си, с острието напред. Татко ме беше научил на тази специфична хватка. Ако се наложеше, щях да забия ножа с пълната сила на мускулите на ръката си и точността на зареден пистолет за разлика от замахването отгоре, тръгването отвесно се блокира трудно. Освен това този захват ми позволяваше да се прицеля право в сърцето или корема с движение нагоре или надолу. Когато държиш ножа горе, можеш да нанесеш удар само надолу и с такава атака по-скоро само ще одраскаш жертвата, вместо да проникнеш по-дълбоко.

Баща ми беше много сръчен с ножа.

Виждаше Бишъп зад себе си, усещаше погледа му на тила си. Кога за последно бе идвал тук? Когато е бил момче? Преди ужасно много години? Или се беше връщал? Дали бе влизал отново и бе извървял пак целия коридор?

— Две врати в дъното. Сигурно са спалните — каза Сара иззад него.

И двете врати бяха затворени.

Веднъж татко ми каза, че ако се промъкваш крадешком към някого, имаш една-две секунди да атакуваш, преди човекът да успее да реагира. Човешкият мозък обработва бавно тази дейност. Жертвата се вцепенява за момент, докато се опитва да проумее факта, че стоиш там, особено в стая, където мисли, че е сама. Той ми обясни, че някои жертви продължават да стоят вцепенени и само те гледат, сякаш си телевизионно предаване. Стоят и чакат да видят какво ще се случи. Понякога е по-добре да не знаеш какво ще се случи.

На Портър му се прииска да беше въоръжен. Защо не беше купил въздушна пушка някъде в Симпсънвил? Те нямаха период на изчакване.

Бръкна в джоба си и стисна дръжката на ножа на Бишъп.

Посегна към бравата на лявата врата.

Зад него Сара изпищя.

Ден трети, 21:11 ч.

— Събуди се! Събуди се, събуди се!

Приглушено.

Думи, изговорени през мокра хавлия. Глас на момиче.

— Моля те, събуди се…

Думите отекваха право в ухото й. Топъл дъх. Дрезгав шепот.

Когато Кейти отвори очи, клепачите й тежаха от усилието и почти се затвориха отново. Съзнанието й се завърна. С него и болката, която я обля като гореща течност отвътре, изгаряше мускулите и костите й.

Превръзката на очите я нямаше.

Ръцете и краката й не бяха вързани.

Момиче на горе-долу нейната възраст бе наведено над нея, лицата им почти се докосваха. Главата на Кейти лежеше в скута й.

Когато тя фокусира поглед върху другото момиче, то притисна пръст към устните си.

— Не искаме той да ни чуе — прошепна. — Не бива да допускаме да ни чуе. Не желая да слезе тук, долу.

Нещо й имаше на гласа. Звучеше като човек, който е изкарал тежка простуда. Болеше я да говори. Кейти го виждаше по очите й. По устните й беше засъхнала кръв.

Кейти се опита да седне, не успя и падна обратно в скута на момчето.

То погали косата й.

— Преоблякох те. Аз бях, не той. Той остави дрехи за теб. Твоите бяха целите мокри. Щеше се простудиш тук, долу, така че не можех да те оставя. Не ти трябва да се разболяваш. Нуждаеш се от силата си. Налага се да се махнем оттук. Не можем да го направим сами. Трябва да работим заедно.

Момичето говореше накъсано, всяка дума му се удаваше с усилие.

Кейти смътно си спомни водната цистерна и падането в нея.

После — нищо.

— Той се опита да те удари с електрошока. Пусна ти ток, видях го. Сложи те в онази голяма цистерна ей там и пусна кабели във водата. Чу се силен трясък и после… после надуших нещо да гори. Според мен може и косата ти да е била. Не мога да определя. Още е мокра. Той те извади от цистерната и ти направи изкуствено дишане. Дълго време продължи, после ти се изкашля, но не се събуди. Той те погледа известно време, после те прибра тук. Сложи те вътре при мен и се качи горе. Не се е връщал засега. Още не. Трябва да пазим тишина, за да не се върне. Ако осъзнае, че си будна, ще дойде пак, знам си, че така ще стане.

Момичето се закашля.

Изкриви лице от болка.

Когато свали ръка от устата си, дланта й беше покрита с кървава пяна.

— Аз… глътнах стъкла, за да го държа далеч от мен. Свърши работа, не ме е докосвал… — слаба усмивка. — Предполагам, че съм му показала къде зимуват раците, а? — тя се избърса в зелената завивка, увита около тялото й. — Аз съм Лариса.