Джей Баркер - И пета ще умре

Клеър наистина се стараеше да следи обясненията на лейтенант Белкин какво виждат. Изслуша и допълнителните подробности за дебелината на леда и плътността му. Чу Наш да пита дали водата е била солена. Чу отговора на Белкин, че не е. Солената вода не би замръзнала на тази температура. Чу всичко това, докато умът й се опитваше да възприеме онова, което виждаха очите.

В кабината на пикапа имаше човек. Носеше колан и държеше волана с две ръце. Погледът му беше втренчен напред, в някакъв несъществуващ предмет в далечината.

Тялото беше обвито в неравен лед, плътен и замръзнал навсякъде — по-тънък около лицето и главата, по-дебел на седалката и пода.

Лицето се взираше напред със замръзнал мъртъв поглед.

Принадлежеше на момче. Тийнейджър.

Ден трети, 21:10 ч.

Първо видяха къщата.

Или поне каквото беше останало от нея.

Портър и Сара спряха на алеята, а лъчите на фенерчетата им се плъзгаха по обраслите и обезцветени дъски.

Беше имало пожар, личеше си отдалеч. Покривът бе пропаднал, а останките на стените стърчаха почернели и одимени. По-голямата част от постройката беше рухнала — или от пожара, или впоследствие.

Портър извади апарата и го връчи на Сара.

— Ти отговаряш за снимките.

— Нещо конкретно?

— Това чудо разполага с хиляда пози, така че не ги пести. Искам да хвана всичко. Не знаем кое може да се окаже важно.

Сара вдигна апарата и погледна през окуляра към постройката.

Къщата се оказа мъничка.

Портър можеше да го потвърди и по останките. Не повече от шейсет-седемдесет квадрата. Както в дневника, имаше и веранда, но не каквато детективът очакваше. При прочита наум си представяше голяма веранда по периметъра на относително голяма къща. Това тук не беше нито едно от двете. Верандата излезе широка само към метър и половина на метър, опасно наклонена върху циментови блокчета. Към нея водеха две дървени стъпала, но той не посмя да им се довери с тежестта си. Отдавна бяха изгнили.

— Мислех си, че къщата ще е по-голяма — каза Сара до него. — Както дневникът я описваше…

Фотоапаратът издаваше тихо щракане всеки път, когато тя правеше снимка. Странно как хората се държат за миналото, каза си Портър. Нямаше нужда дигиталният фотоапарат да издава каквито и да е звуци, но някой си беше направил труда да му ги вгради.

— В детските очи е била голяма, предполагам. Всичко изглежда по-голямо за малките деца.

— Предполагам.

Портър стъпи колебливо на верандата, като прекрачи увредените дъски. С лъча на фенерчето напипа мястото, където се беше намирала входната врата, сега просто зейнала дупка.

— Няма да влизаш вътре, нали? — попита Сара.

— Трябва да видя мазето.

Лъчът от фенерчето на адвокатката отскочи от двете оцелели външни стени и отвора на мястото на покрива, преди накрая да се спре върху останките на вратата. — Надали е безопасно да се влезе вътре.

Портър пристъпи още една крачка напред. Дъските възразяваха под краката му, стенеха и скърцаха.

— Ако пропаднеш, можеш да пострадаш сериозно. Насред нищото сме…

Фенерчето на детектива се спря на останките от стар хладилник и печка на около три метра навътре в руината. От вратата на хладилника висеше ръждив катинар.

Точно в девет тя затваряше хладилника и слагаше на вратата лъскав нов катинар „Стенли“. Хладилникът оставаше заключен до обяд и процедурата се повтаряше до вечерята. Можех да постя до обяд, но нещо ми подсказваше, че малко храна в корема ще ми помогне да превъзмогна въздействието на пиянството от предишната нощ и вероятно ще ме оправи за остатъка на деня.

Недосъборени междинни стени стърчаха привидно наслуки, като големи, почернели клечки за зъби, растящи от пода. Малко по-назад се виждаше погребана под рухналия покрив стара вана.

Портър предприе поредната внимателна стъпка и коленичи пред голяма дупка в пода, където навярно се беше намирала дневната, фенерчето зашари през боклуците, пропаднали на долното ниво още отдавна, не беше възможно да се различат подробности. За секунда той си помисли, че забелязва металната тръба, за която бяха закачвани с белезници семейство Картър, но осъзна, че вижда дърво, вкоренило се някак в напукания бетонен под и израсло почти толкова високо, че да се протегне към светлината навън.

— Виждаш ли нещо? — попита Сара.

— Ще трябва да изгребем цялата къща. Това място се разпада от години.

— Няма трупове обаче, нали?

— Щяха да са измъкнати оттук още преди време… — Портър си каза, че това е истина, но умът му нямаше затруднения да си ги представя, дузини трупове, затрупани в разпадащите се останки на тази къща, с изгоряла и почерняла плът. Тук вонеше на смърт.