Гордън Кембъл - Без свидетели

На улицата Морган спря рязко. Той се приведе напред и сложи ръце на коленете си. После се изправи и пое дълбоко въздух.

– Как си позволява този нещастник да осъжда още от сега момичето? Трябваше да подадем молба за отвод и да го изритаме от случая. – Той продължи, гледайки сърдито напред, а сенките ни се разстлаха пред нас на Джеферсън Стрийт. После, докато пътувахме в асансьора на офиса, яростта на Морган като че ли се смекчи. – Ще се изложим жестоко, преди всичко да приключи. Мразя това проклето дело!

Като слязохме от асансьора, чух някой да казва: „Здравейте, мистър Маккензи“, а щом се обърнах, зърнах Полин Адеър, която стоеше във фоайето. Беше с лъскави обувки с високи токчета.

– Здравейте – отвърнах. – Как сте?

Морган просто продължи. Полин Адеър извика след него:

– Дани.

Той спря.

– Искам да обсъдим онзи въпрос. – Тя се доближи до него, хвана го за ръката и добави: – Трябва да седнем и да изясним всичко.

Докато Полин говореше, аз погледнах зад нея към края на фоайето, където започваше коридорът. В сенките стоеше Ан Хейстингс, отпуснала ръце до тялото. Отначало помислих, че иска да говори с Морган, но в следващия миг тя ми помаха и се усмихна вяло. После се обърна и се отдалечи бързо. Морган и Полин Адеър минаха бавно през фоайето, а аз ги последвах.

– На колко възлиза сметката ти във фирмата? – поинтересува се Полин.

– Не съм сигурен – отговори Морган.

– Господи, Дани. Трябва да намерим начин да седнем с нея и да ѝ покажем цифрите. Наистина ли не следиш сметката си?

– Мисля, че е около осемдесет хиляди долара.

– Ще говоря с Пол Бътлър. Той знае какво получава всеки, и то до последния цент.

– Не искам да го замесваме. Аз сам ще науча.

– Колко струва грозният форд, който караш?

– Не знам – отвърна Морган, докато влизаха в кабинета му, и затвори вратата след себе си.

Два дни по-късно вдигнах очи от бюрото и видях Морган, който остави чашата си с кафе пред мен. Той се настани на един стол, извади цигара и ме изгледа.

– Наистина вярваш, че Рита е излъгала, нали?

– Да – отговорих прямо.

– Странно – каза той. – Чул си самодоволния коментар на Уесли Пиърс, че Джоана Барнс е лесбийка, който не е проверен от никого и най-вероятно не е нищо друго освен долна клюка. Полин твърди, че Рита е лесбийка. Е, мога да те уверя, че всичко е пълна глупост. После си научил, че Джоана Барнс се е преместила. В резултат на това ти и Франк сте си въобразили, че някой е подготвил страховита конспирация и се преструвате, че вярвате в нея.

– Забрави за самолетната резервация.

– Да – каза той. – Нещо, избълвано от компютъра. Нека ти задам един въпрос. Преди да доведеш Джоана Барнс тук, направи ли резервация на нейно име?

Замислих се.

– Да – отговорих.

– Така ли? Преди единайсет часа във въпросната съботна вечер?

– Чакай да помисля – отвърнах. – Обадих се от „Хенри Африкас“. Вероятно е било към девет.

– Остави ли им телефонния ѝ номер?

– Не си спомням.

– Не трябва да забравяш такива неща.

– Бях малко пиян.

– Знаеше ли номера ѝ, когато позвъни на авиокомпанията?

Направих пауза, опитвайки да си спомня.

– Мисля, че да. Брат ѝ ми го беше записал.

– Ето, виждаш ли? – рече Морган. – Най-вероятно си го казал на служителя в компанията. Обикновено те питат за номера. Сигурно са сбъркали и са въвели погрешно още една резервация за събота вечер в компютъра. Джоана никога не си е резервирала билет. Ти си го направил.

Морган изрече последното, сякаш то обясняваше принципа на самолетните резервации, а аз предпочетох да замълча, без да издавам колко много ме е озадачила теорията му.

– Тя излъга, че е работила в „Скидмор“ – напомних му накрая.

– Откъде знаеш? Може би някой от партньорите във фирмата ѝ е предложил място, без да уведоми мениджъра на „Човешки ресурси“. Или – допълни той – някой я е окуражил твърде много и тя си е помислила, че е получила работата още преди да я назначат.

Сметнах за ненужно да отговарям.

– Или пък просто е излъгала, по дяволите. Сигурно не е искала да признае, че не може да си намери работа. Но тя определено каза истината, когато свидетелства, че е работила в „Талийсен“.

– А думите на Миранда?

Той запали цигарата и издиша дима нагоре. После поклати глава и извика:

– Чарлийн! – Една секретарка се появи на вратата. – Би ли ми донесла още малко кафе? – помоли я Морган, подавайки ѝ чашата. Той се усмихна и добави: – Заради доброто старо време.