Гордън Кембъл - Без свидетели

Макс Хаузър започна с присъщата за него агресивност.

– Ваша светлост, държа да отбележа за протокола, че мистър Морган не е подал необходимото възражение на нашата молба. Това ни възпрепятства при подготовката…

– Така е, господин съдия – прекъсна го Морган. – Не сме подали възражение, защото сме съгласни с обвинението. Присъединяваме се към мнението, че съдът трябва да отстъпи юрисдикцията си и мис Едингтън да бъде съдена като възрастен човек.

Залата се изпълни с още по-оживена глъчка, последвана от трополенето на репортерите, които се впуснаха да търсят телефони. Младият съдия прокара език по зъбите си. Излъчваше ненатрапчиво любопитство.

– В такъв случай ще ми позволите ли да подпиша заповедта, изготвена от мистър Хаузър?

– Да, ваша светлост – отвърна Морган. Той погледна Хаузър и заговори така високо, че всички в залата да го чуят. – По-добре е да не изгубиш и този път. Нали, Макс? – Изведнъж шумотевицата затихна. – Благодаря, господин съдия – заяви любезно Морган и излезе бързо от залата.

Вървях плътно след него. В коридора отвън Морган забави ход и се обърна към мен.

– Е, постигна своето – каза той.

Почувствах се неловко и потърсих подходящите думи, но той ме изпревари:

– По-добре е да не изгубим този път. Нали, Дъг?

– Дъглас – каза Джоузефин, – едно момиче остави това за теб. – Тя ми връчи документ с едрия подпис на Максимилиан Хаузър, озаглавен: „Покана за изслушване“.

– Кой, за бога, е Елдън Фелпс? – изкрещя Дан Морган, след като плъзнах листа по бюрото му.

– Когато бях в гимназията, познавах мъж на име Елдън Фелпс, който практикуваше право в Меса – отвърнах. – Беше мормонски свещеник.

– Проклетото копеле!

Докато се усетя, Морган и аз се озовахме в другия край на коридора и заехме места срещу Уолтър Смит, който седеше зад бюрото си, обвит в гъст облак дим.

– Копелето е успяло да скалъпи някаква абсурдна молба до съда за непълнолетни, за да ни разпределят при някакъв мормонски свещеник от Меса. Някой си Елдън Фелпс – докладва Морган на по-възрастния адвокат.

Уолтър Смит се усмихна и почука с лулата по зъбите си.

– Звучи, сякаш е извадил страница от твоята книга, Даниъл.

– Дори не съм чувал за Елдън Фелпс – изсъска Морган.

– Знам, че е съдия – каза Уолтър Смит. – Но досега не съм се явявал пред него. Не мисля, че някога е водил истинско дело.

– Какво си чувал за него? – попита Морган.

– Единствено, че е силно набожен.

– Господи, само това ни липсваше. – Морган въздъхна и се наведе, за да извади цигара от чорапа си.

– Можеш да поискаш отвод още сега – предложи Уолтър Смит. – Необходимо е само да подадеш молба за смяна. Дори не е нужно искане за отвод поради предубеденост. Трябва да го направиш преди първото ти явяване пред него.

– Знам – каза Морган. – Знам.

Последваха куп разсъждения относно съдиите, при които биха могли да ни разпределят, в случай че решим да изхвърлим новака Елдън Фелпс от случая – съдии, за които отдавана се знаеше, че са опасни за подсъдимите по наказателни дела. После се обадихме на няколко адвокати, но никой от тях не знаеше нищо за новия съдия.

По-късно Морган и аз застанахме в коридора на петия етаж в сградата на съда, пред кабинет с ярка табела, която гласеше: „Съдия Елдън Фелпс“. Морган отвори вратата и двамата влязохме в малката чакалня, където имаше още две врати, водещи към залата. Морган открехна едната дотолкова, че да надникне вътре. Той се отдръпна, за да ми направи място, и единственото, което видях през тесния процеп, беше светлата зала и симпатичния мъж на съдийското място. Носеше черна тога, а оредялата му коса беше прилежно пригладена назад. Направи ми впечатление, че се държи любезно с човека пред себе си, когото така и не успях да зърна.

В асансьора Морган каза:

– Какво, по дяволите, можеш да разбереш за някого от външния му вид? – Като излязохме на улицата, той допълни: – Необичайно е да се възползваме от правото си на отвод, а ако го направим и подадем молба срещу този Фелпс, веднага ще назначат друг съдия и той няма да е Хенри Пенрод.

Тогава не осмислих напълно думите му, но сега, след всичките години зад гърба си, мога да назова съдиите, от които той се страхуваше – хората, склонни според Морган да изпратят едно момиченце в газовата камера и после да се хвалят с това в църквата. Именно техните образи изплуваха в съзнанието на Дан Морган, докато стояхме на Джеферсън Стрийт в онази зимна утрин и решихме все пак да приемем високопочитаемия Елдън Фелпс, независимо какво ни очакваше.