Гордън Кембъл - Без свидетели

– Мисис Морган е на телефона, Дан. Иска да говори с теб. – Той премигна и я погледна безизразно. Секретарката се смути от реакцията му. – Какво да ѝ кажа, Дан?

– Кажи ѝ да си го начука. – Той се обърна към мен. – Да вървим при него.

В колата Морган каза тъжно:

– Постъпил си правилно.

После се загледа мълчаливо напред и остана така до края на пътуването.

– Какво ще правиш? – попита Франк Менендес в слънчевата стая до кухнята.

– Нямам представа – отвърна Морган.

– Аз знам как бих реагирал – каза Франк Менендес. – Бих я преместил от съда за непълнолетни. Нека онези копелета се опитат да докажат вината ѝ.

– Ще бъдем пълен провал.

– Защо?

– Защото вече доказахме, че е виновна.

– Е, и? Някъде пише ли, че адвокатите нямат право да защитават две страни по един и същи случай? Мисля, че на това ни учиха в правния факултет. Мистър Хаузър трябва да го докаже. Ще се наложи да призове двете жени. А и няма да му разрешат да ползва твоето досие по делото. Ти съмняваш ли се?

– В кое? Че ще повика свидетели на живо в съдебната зала?

– Да.

– Разбира се, че трябва да го направи.

– Ето, виждаш ли?

Морган разбърка кафето си.

– Не ми харесва – заяви той.

– Виж, нямам намерение да ти изнасям лекция за съдебната процедура, но ти знаеш твърде добре, че малката има право на толкова добра защита, колкото и майка ѝ.

– Страх ме е – призна Морган.

– От какво? Опасяваш се от показанията на двете жени?

Морган си пое дълбоко въздух.

– Дори теорията ти да се окаже вярна, аз съм човекът, който им позволи да оневинят Рита. Аз докарах малката до сегашното ѝ състояние. Но отказвам да приема теорията ти, Франк. Причината да се стигне дотук е, че Миранда е убила баща си. Сторила го е, защото е душевноболна, и копелето си го е заслужавало. Не искам момичето да отиде в затвора. – Той стана и закрачи бавно из стаята. – Изобщо не трябваше да поемам случая, Франк. Не биваше да оставяме Ферис да ни въвлече във всичко това. Съгласихме се дори без да отнесем въпроса до управителния съвет. Трябваше да се допитам до теб.

– Това са минали неща. Сега се очаква да направиш най-доброто за малката.

– Ако я осъдят за убийство, ще бъде истинска катастрофа.

– Ще бъде катастрофа, ако я хоспитализират в щатската болница.

– Но не толкова голяма.

– Тя е невинна. Съдебните заседатели няма да я осъдят.

– Наистина ли го вярваш? Мислиш ли, че няма да я осъдят?

С огромни усилия Франк Менендес се наведе напред.

– Дани, аз вярвам, че Светият дух слиза в съдебната зала всеки път и помага на хората да вземат правилното решение.

– Тогава ми кажи едно, Франк. Затова ли Рита Едингтън напусна залата като свободна жена?

Тръгнахме към ранчото – Дан Морган, Джейк Ашър и аз. Намерихме Миранда в плувния басейн пред къщата на дядо ѝ. Тя изскочи от басейна, треперейки на следобедния хлад, и се загърна с хавлия. После всички седнахме на маса с чадър. Дан Морган изброи на крехкото момиче вариантите, с които разполагахме. Налагаше се да докажем, че тя страда от психично заболяване и затова трябва да лежи в щатската болница. В противен случай съществуваше рискът да бъде осъдена като възрастен човек и изпратена в затвора. Тогава Миранда изрече думите, които ни показаха правилния път.

– Не съм убила татко – каза тя. – Не виждам защо трябва да отида в затвора или в болницата. Искам просто да остана тук.

Джейк Ашър и аз се спогледахме, той ми кимна и на двамата ни стана ясно, че решението е взето. Дан Морган не беше толкова бърз.

– Но ти не разбираш, Миранда – опита се да обясни той. – Ако ние…

– Нека Дъг реши.

Извърнах рязко поглед, до този момент прикован в Бел, която пасеше в отдалечения край на ливадата.

– Моля?

– Вярвам на Дъг – заяви Миранда, без да сваля очи от Морган.

– Моля? – повторих. – Защо ми вярваш, Миранда?

– Защото само ти дойде да ме видиш, докато лежах неподвижно в онази стая.

Затворих очи.

– Дан също беше там – отвърнах.

– Знам. Вярвам и на него.

Морган не затвори очи. Той просто се обърна бавно към басейна.

– Но аз искам ти да решиш – настоя Миранда и ме погледна.

– Мисля, че трябва да я преместим от съда за непълнолетни. Нека онези копелета се опитат да докажат вината ѝ – предложих накрая.

Решението бе взето.

Същия следобед Дан Морган позвъни на Гидиън Епстийн в Лос Анджелис, за да му съобщи, че не се нуждаем повече от неговите услуги.

На другата сутрин се явихме в съда за непълнолетни и за пореден път се озовахме в зала, гъмжаща от журналисти и репортери.