Гордън Кембъл - Без свидетели

Франк Менендес ме изгледа недоверчиво и аз очаквах, че ще направи някакъв коментар, но той просто се пресегна към питието и продължи да обмисля казаното.

– Ако е знаел за обаждането – попита той накрая, – защо, по дяволите, не го е проследил?

– Може би не се е сетил.

– Хората никога не забравят такива работи – заяви той. – Не си ли го разбрал досега? Нима доктор Фройд не ни научи именно на това? Човек никога не пропуска нещо просто ей така.

– Мисля, че ми е познато – отвърнах.

– Е, едно е ясно. Дани Морган никога не би забравил да провери историята с телефонния разговор. – Гласът му отслабна в едва доловим шепот, но когато го попитах дали не е по-добре да го оставя да си почине, той не ми позволи да кажа и дума. – Вероятно – продължи той тихо, изговаряйки една мисъл, която бе минавала през главата ми преди. – Дани подсъзнателно се е страхувал да го направи, защото дълбоко в себе си е знаел, че тя лъже. Той би разкрил, че обаждане никога не е имало.

– А може би – прекъснах го – Рита не му е споменала за разговора, преди да свидетелства в съда, защото се е опасявала, че той ще намери Джоана Барнс и ще разбере неща, които тя е искала да скрие.

– Напълно възможно – отбеляза новият ми ментор.

– Чакайте, чакайте. – Изведнъж осъзнах, че съм въвлечен в играта на възрастния човек пред себе си. Цялата ситуация ми се стори глупава. Седях в изисканата библиотека и говорех като Шерлок Холмс, спекулирайки за неща, които бяха толкова налудничави, че едва ли някога се бяха случили. – Ако Джоана Барнс е искала да излъже заради Рита – казах, – тя щеше да дойде тук по-рано. Ние пристигнахме във Финикс чак в неделя следобед. Процесът свърши в понеделник. Ако не я бях довел, тя щеше да пропусне делото.

Франк Менендес ми посочи лист хартия на масата до креслото му. Изглеждаше като разпечатка от компютър. Той кимна, а аз я взех.

– От „Юнайтед Еърлайнс“ е – обясни той. – Един приятел ми го изпрати.

Беше списък с пътниците на нощния полет от Сан Франциско за Финикс на 24 ноември вечерта, преди да придружа Джоана Барнс до Финикс. Прокарах поглед по листа и видях името „БАРНС, ДЖ.“ Предположих, че е Джоана. Ако не ѝ бях позвънил онази събота, тя щеше да пътува с вечерния самолет за Финикс, вместо да си говори с мен на Полк Стрийт.

– До името има телефонен номер – каза Франк Менендес. – Не присъства в указателя. Обади се на детектива в Сан Франциско. Нека провери дали става въпрос за твоята Дж. Барнс.

– Няма да има нужда – отвърнах глуповато. – Запазих номера ѝ. Помислих, че мога да я посетя отново някой ден. – Поклатих глава и се засмях неловко, когато извадих портфейла от джоба си и сравних номерата. – Съвпадат – казах на Франк Менендес.

– Виж ти – отговори старши партньорът.

Елайас Бътлър се появи в кабинета на Морган.

– Дани, Франк ми звънна този следобед. Каза, че не отговаряш на обажданията му. Трябва да ти предам да си завлечеш задника до дома му довечера. Същото се отнася и за теб, Маккензи.

Елайас Бътлър излезе, а Морган избълва кълбо дим и потърка очи. По-късно се озовах в библиотеката на семейство Менендес за втори път същия ден, слушайки как музиката на Бах изпълва задимената стая.

– Човек трудно може да те открие, Дани – каза Франк Менендес.

– Съжалявам, Франк – отвърна Морган и го погледна като смъмрен ученик. – Наистина. Исках да дойда, но бях много зает.

– Катрин ли те тормози?

– Да.

– Винаги съм я харесвал.

– Знам – отговори Морган. – Преди и аз го правех.

– Е, тъй като не успях да те намеря, повиках Дъглас няколко пъти, за да ми разкаже за случая „Едингтън“. От чисто любопитство, нали разбираш.

Потръпнах, опитвайки се да преценя дали той бе спазил обещанието си към мен.

– Според Дъглас възнамеряваш да докажеш, че Миранда е душевноболна, за да я предпазиш от процеса.

– Точно така. Не вярвам, че могат да я преместят от съда за непълнолетни.

– И те ще я вкарат в болница, ако го направиш?

– Най-вероятно.

– Нали знаеш колко е трудно да измъкнеш някого от психиатрична клиника, след като е преминал през процедурата за хоспитализиране?

– Знам.

– Ами ако момичето не е убило баща си?

– Убила го е, Франк. – Морган се обърна към мен със строг поглед, осъждайки ме за това, че съм пуснал своята развалена плоча на старши партньора му.

– Но ако не го е направила? – настоя Франк Менендес.

– Тя го е застреляла, Франк.

– Но ако не е така, по дяволите? – Той се помъчи да се изправи на лакти. – Питам те нещо, Дани. Просто те моля в името на логиката да предположиш, че не го е извършила. Ако се окаже, че не го е убила, не е ли уместно да я защитаваш?