Гордън Кембъл - Без свидетели

– Ще обещаете ли, че никога няма да споменете на Дан Морган за посещението ми?

– Дани няма да разбере, че си бил тук. Слушам те.

Разказах му всичко. Започнах със случилото се по време на процеса, показанията на Рита и Гидиън Епстийн. Описах как съм открил Джоана Барнс. Не пропуснах дори мексиканката Росана Тревисо.

– Знам всичко – отвърна той. – Прочетох го във вестниците.

Предадох му думите на Миранда и д-р Харди. Казах му какво съм научил от медицинското досие на Миранда и кои предположения съм отхвърлил. Накрая стигнах до причината, поради която бях дошъл.

– Дан дори не желае да говори за това. Притеснявам се, че той и Гидиън Епстийн просто ще я изпратят в щатската болница, защото Дан се страхува да я изправи пред съда по обвинение в убийство. А Епстийн дори не се срещна с нея. Отказа да ѝ отдели необходимото време. Вече е решил да направи онова, за което му плащаме.

Като свърших словоизлиянията си, Франк Менендес с мъка доближи малката чаша с текила до устата си и след като я помириса и навлажни устни, запали нова пура. Потъна в размисъл, а аз почувствах голямо облекчение в тишината. Усетих се пречистен, почти безгрижен. Отпих от лютия алкохол и дръпнах от пурата, отпускайки се в мекия кожен стол. Изпитах лека вина, че съм действал зад гърба на Дан Морган, но тя не можеше да се сравни с огромното ми успокоение.

– Думите на малката не отричат показанията на жената от Сан Франциско – отбеляза Франк Менендес.

– Така е. Доктор Харди предположи, че Миранда потиска случилото се или пък е била твърде уплашена, за да забележи, че Рита се е обадила по телефона.

– И ти му вярваш, нали?

Последното не беше въпрос, а по-скоро предизвикателство. Той го отправи към мен със същия тон, който бе използвал, когато попита Дан Морган дали наистина вярва, че детето е убило баща си. Обезсърчих се при мисълта, че той също подозира Миранда в лъжа.

– Не знам – отвърнах. – Не разбирам нищо от психиатрия.

– Аз не му вярвам – рече Франк Менендес. – Не ми се струва вероятно момичето да е пропуснало или забравило такъв телефонен разговор при положение, че си спомня всичко останало.

Нещо в мен поддаде.

– Може би ме е излъгала – казах.

– Но не го вярваш наистина, нали?

– Не – признах.

– И това е причината за посещението ти. Жената, която си намерил в Сан Франциско, е работила като архитект в „Талийсен“, нали?

– Да.

– Проверихте ли дали е истина?

– Не – погледнах го аз. – Не го направихме.

– Проучихте ли изобщо коя е тя?

– Не. Но вероятно е трябвало.

– Е, предполагам, че не сте искали, защото и бездруго е съществувала опасност да загубите делото.

– Всичко стана толкова бързо.

– Да – каза той и огледа стаята, като спря погледа си върху телефонния указател.

– Би ли взел справочника?

Направих го.

– Потърси номера на Уесли Питърс.

Прелистих страниците.

– Ще го избереш ли вместо мен? – Изпълних молбата и закрепих слушалката на рамото му така, че да може да я задържи. После седнах. – Уесли? Обажда се Франк Менендес. Как си?… По дяволите, добре съм… Не, не, чувствам се страхотно. Медикаментите правят истински чудеса в наши дни. – Той положи усилия, за да вдигне чашата си в наздравица, и ми намигна. – Слушай, Уесли, искам да те попитам дали в „Талийсен“ някога е имало жена на име Джоана Барнс… Да, точно така, тя се яви като свидетелка по делото.

Франк Менендес се заслуша в събеседника си, като от време на време казваше „Да“, „Разбирам“ или „Интересно“. Веднъж попита: „Знаеш ли защо е бързала да замине?“, а после: „Наистина?“

Като приключи разговора, аз скочих и поех слушалката. След това седнах и зачаках.

– Говори се, че вашата мис Барнс е била изгонена от града от ревнивия си съпруг – заяви той.

Отне ми няколко секунди да осмисля думите.

– О, боже! – възкликнах.

– Ще повториш ли какво е казала Полин Адеър за Рита Едингтън? – попита Франк Менендес.

Дванайсет часа по-късно стоях на дъжда на Валехо Стрийт пред апартамента, откъдето само преди месец бях взел Джоана Барнс, за да я заведа до летището. Завръщането ми в Сан Франциско не беше точно повторение на първото ми пътуване. Като за начало нямах ужасен махмурлук, въпреки че бях изпил повече от една текила, след като Франк Менендес ми преразказа думите на стария си приятел за моята блестяща свидетелка. Освен това, преди да тръгна, имах време да си взема душ и да си събера багажа. Но начинът, по който бях изпратен там, беше еднакво безцеремонен като преди.