Гордън Кембъл - Без свидетели

– Знам – заяви д-р Харди. – Прочетох всичко във вестника.

– Миранда е категорична, че майка ѝ не се е обаждала.

– Съществува ли вероятност операторката да е излъгала?

– Никаква – отвърнах. Споделих, че съм я открил в Сан Франциско преди края на процеса. – Тя дори не знаеше за делото, преди да се появя. Няма каквато и да е причина да лъже.

– Значи – заключи докторът, – ако Миранда казва истината и Рита го е убила, тя е позвънила по телефона, за да си осигури алиби.

– Обсъдихме и тази възможност.

– Навярно Рита е насочила оръжието срещу съпруга си, когато се е обадила.

– Да.

– Или срещу Миранда.

– Да – потвърдих. – Предполагам, че е възможно.

– И в двата случая събитието е ужасно травмиращо за малко момиче – заяви докторът.

– Несъмнено – отвърнах.

– Вероятно Миранда е потиснала случката – каза психиатърът. – Или се е уплашила до такава степен, че не е разбрала какво прави майка ѝ.

– Хм – въздъхнах. – Това би обяснило нещата.

– Твърдите, че сте прочели медицинското ѝ досие – допълни докторът. – Открихте ли нещо, което би представлявало причина за Миранда да убие баща си?

– Не.

– Тя го е обичала.

– Защо е изпаднала в кататония?

– Не знам. Дълго време е страдала от депресия, достигнала връх, когато Миранда е видяла как майка ѝ убива баща ѝ. Предполагам, че това е отключило кататонията, но не съм напълно сигурен. Знам, че заболяването се разглежда като форма на шизофренията, но е трудно да бъде категоризирано толкова точно. Смятам, че може да бъде свързано с различни форми на психични разстройства, включително и с рязката смяна на настроенията.

– Ще позволите ли да ви кажа нещо, докторе? По време на делото наехме един експерт, психиатър на име Епстийн.

– О, да. Познавам Гидиън Епстийн. – Доктор Харди се засмя язвително.

– Изглежда, не го харесвате особено.

– Продължавайте. Бил е ваш експерт. Какво имахте предвид?

– Тогава ни забраниха достъпа до медицинското досие на Миранда.

– Знам. Нали присъствах на заседанието.

– Доктор Епстийн се притесняваше дали обвинението не разполага с доказателства за хронична депресия. Той изрази мнението, че ступорът на Миранда е бил причинен от насилствени импулси в самата нея. Наличието на депресия би опровергало мнението му. А тъй като прокурорът не беше виждал досието, д-р Епстийн извъртя нещата така, че все едно никога не е била установявана депресия. Той направо прегази прокурора по време на кръстосания разпит.

– Е, Гидиън е професионален свидетел. Не смея да помисля колко пари е взел за експертното си мнение. Мога единствено да ви уверя, че Миранда отдавна страда от депресия и най-вероятно тя е причинила ступора.

– Значи никога не сте се страхували, че тя ще се събуди и ще прояви насилие?

– Не. Дори не оставихме медицинска сестра в стаята ѝ. Нито през деня, нито през нощта.

– Тя изглежда много щастлива сега.

– Намира се в еуфорична фаза – обясни докторът. – Това е другото проявление на заболяването. Миранда страда от маниакална депресия. Сега приема медикаменти и се чувства добре. Настроението ѝ се поддържа и благодарение на коня, който е получила от дядо си. Скоро отново ще пропадне в другата посока.

Лицето ми посърна.

– Състоянието се лекува – допълни д-р Харди.

– Какво според вас би станало, ако я приемат в щатската болница?

– Това е най-лошото, което може да ѝ се случи. Тя не се нуждае от такъв тип лечение. Могат да се погрижат за нея и вкъщи, където ще получи възможността да израсне нормално и да води добър живот. В ранчото има медицинска сестра, която я наглежда. Знаехте ли?

– Не, сега научавам.

– Не си мислете, че сме искали да я изгоним оттук. Тя имаше късмет. Дядо ѝ може да ѝ осигури най-добрите грижи.

– Ако я осъдят, ще отиде в затвора.

– Не съм в състояние да ви помогна.

– Тя би ли издържала процеса?

– Вероятно. С подходящите медикаменти.

След като си тръгнах от болницата, се отправих към ранчото. Заварих Ферис Едингтън в кабинета му, докато разговаряше с някакъв търговец на торове. Попитах го дали знае къде е Миранда, а той отвърна, че е в обора при ковача. Когато отидох там, намерих Миранда, която наблюдаваше работата на дребния жилав мъж. Той беше опрял едно от предните копита на кобилата ѝ върху бедрото си и прокарваше пила по него.

– Здравей, Дъг.

– Как си, Миранда?

– Страхотно – отвърна малката ни клиентка. – Но не можем да яздим днес. – Тя посочи кобилата.