Гордън Кембъл - Без свидетели

Съдия Фортас, написал решението от името на съдиите, твърдеше, че всеки непълнолетен престъпник има право на адвокат. Миранда си имаше двама. Според него лицето трябваше да получи уведомление относно повдигнатите обвинения и не можеше да бъде инкриминирано. Миранда вече се намираше в подобно положение. Накрая съдия Фортас заявяваше, че при отсъствието на самопризнания съдът за непълнолетни не може да осъди обвиняемия, освен ако не изслуша свидетелски показания, дадени под клетва и подлежащи на кръстосан разпит. Ето че открих каквото ми трябваше.

Можехме да оставим Миранда в съда за непълнолетни и все пак да настояваме Макс Хаузър да призове Рита като свидетелка в съдебната зала. А Рита не би искала да осъдят Миранда. В крайна сметка тя ѝ беше майка. Ако просто се държеше настрана, щяхме да спечелим. А дори и да се появеше, оставаха нейните думи срещу тези на Миранда. Пак имахме шанс да победим. Разбира се, Хаузър несъмнено щеше да повика Джоана Барнс, за да потвърди показанията на Рита. Като изключим всичко това, вече съществуваше вероятността да хоспитализират малката ни клиентка в институция, от която едва ли щеше да излезе някога. Продължих да размишлявам, но не се получаваше. Слязох долу с асансьора и се разходих около сградата. Отидох до Томс Тавърн, поръчах си телешка супа и изгледах една игра на снукър в задната стая.

По-късно същия следобед в офиса се появи Морган и аз го заварих да отваря пощата на бюрото си.

– Какво мога да сторя за теб? – попита той.

– Направих някои проучвания – отговорих.

– Така ли? – каза той разсеяно.

– Намерих един случай, „Голт“.

– Аха – промърмори Морган, докато четеше някакво писмо.

– Научих, че дори в съда за непълнолетни прокуратурата трябва да призове свидетели на живо и да ги подложи на кръстосан разпит.

– Така е. – Той вдигна очи. – Запознат съм с делото „Голт“.

– Е – продължих, – Хаузър ще трябва да доведе Рита. Не могат да установят наличието на престъпление без нея.

– Но – възрази Морган – ако не заявим, че Миранда го е убила, и то, защото е душевноболна, те ще я съдят като възрастен човек.

– Не можем ли просто да докажем, че е психично болна, без да твърдим, че го е застреляла?

Морган отиде към вратата.

– Трябва да тръгвам.

Докато той излизаше, се появи Галахър и попита:

– Искаш ли да пийнем по едно?

– Не мога – отвърна Морган. – Ще вечерям с Катрин.

– О! – възкликна Галахър.

– Да – отговори Морган.

– Доктор Харди?

– На телефона.

– Обажда се Дъглас Маккензи. Аз съм един от адвокатите…

– Знам кой сте.

– Чудех се дали ще е удобно да намина. Искам да поговорим.

– Разбира се.

Миранда Едингтън ми беше казала, че не е убила баща си. Аз ѝ повярвах. Повярвах ѝ още когато го изрече за пръв път в болничната си стая и продължавах да го правя. Не знаех защо – при положение, че тя отрече Рита да се е обаждала по телефона, за което свидетелства Джоана Барнс. Но все пак ѝ вярвах и ми прилошаваше при мисълта, че трябва да допусна за Миранда онова, което Морган беше на път да допусне. Затова вдигнах слушалката и потърсих доктора в болницата „Кемълбек“.

Когато пристигнах в кабинета му, д-р Харди наля кафе в две чаши и предложи:

– Да излезем на двора. Денят е твърде хубав, за да останем вътре.

Седнахме на маса близо до волейболното игрище. Оттам се виждаше планината и синьото небе. Докторът беше облечен със сако от туид и папийонка, с които изглеждаше като университетски професор.

– Добре – рече той. – Какво ви води насам?

– Мога ли да ви задам един въпрос? – попитах.

– Естествено.

– Смятате ли, че Миранда Едингтън е убила баща си?

– Не.

Думите му ме смутиха.

– Защо не? – зачудих се.

– Защото тя ме увери, че не го е застреляла, и аз ѝ вярвам.

– А защо ѝ вярвате?

– Защото съм убеден, че е напълно искрена. Вие защо не ѝ вярвате?

– Не съм казвал подобно нещо.

– Но сте тук днес.

– Майка ѝ настоява, че Миранда го е убила.

– Мислите ли, че е истина?

– Дълбоко се съмнявам.

– Рита е имала основателна причина да излъже.

– Така е – признах.

– Тя не е била много добра майка.

– Знам – отвърнах. – Прочетох медицинското досие на Миранда.

Доктор Харди отпи от кафето и ме изгледа.

– Някой ми каза – продължих, – че майка ѝ е с хомосексуални наклонности.

– За пръв път чувам такова нещо – отговори докторът.

– Онази сутрин Рита Едингтън е поискала да бъде свързана с полицията и телефонната операторка е чула изстрелите. Тя потвърди показанията на Рита до най-малката подробност.