Гордън Кембъл - Без свидетели

– Няма нищо – отговорих. – Просто исках да поговорим.

Помолих я да се разходи с мен и ние тръгнахме бавно към една кобила, която обикаляше около малкото си конче.

– Чистокръвни са – обясни Миранда. – Дядо ще се състезава с жребчето. Каза, че е с добра кръв.

– Миранда, трябва да те попитам нещо.

– Добре.

Започнах да заеквам и момичето ме погледна с любопитство.

– Давай. Питай ме.

– Миранда, знаеш ли какво правят мъжете и жените, за да имат бебета? – Усетих как лицето ми пламва.

– Знам. Полово сношение – отвърна тя важно.

– Те се докосват.

– И събличат дрехите си – допълни мъдро Миранда. – Знам тези неща.

Наблюдавах как малкото конче се опитва да суче от майка си, след което заподскача наоколо.

– Миранда…

Тя наклони глава на една страна и ококори очи, а аз забелязах отново, че са със същия цвят като на майка ѝ.

– Какво има, Дъг?

– Миранда, твоят татко опитвал ли е това с теб?

Физиономията ѝ се удължи, сякаш току-що бе изяла нещо кисело.

– Разбира се, че не – отговори тя, без да се замисля. – Татковците не правят такива неща. – Тя се извърна рязко и погледна към кончето. – Дуейн Пъркинс се опита.

– Моля? – попитах.

– Дуейн поиска да се съблечем и да се гледаме.

– Кой е Дуейн?

– Сина на Легранд Пъркинс.

– На колко години е Дуейн?

– Колкото мен.

– Ти какво му отговори?

– Казах, че не искам. Обясних, че децата на методисти не го правят. На мормоните може, но не и на методистите.

Поех обратно към Луърс Билдинг.

Влязох в кабинета на Морган и заговорих.

– Доктор Харди вярва на Миранда, че Рита е убила Травис.

– Е, той не присъства на целия процес срещу Рита, нали? – каза Морган и продължи да премята в ръце чековата си книжка, без да отмества поглед от нея.

– Не, но той твърди, че…

В този миг звънна телефонът. Морган вдигна и ме изгледа студено.

– Ало… Да, Полин. – Той заслони с ръка слушалката. – Ще ми отнеме известно време – прошепна той. – Ще мина през кабинета ти, като свърша.

Прекарах остатъка от деня в четене на различни дела и чакане на Морган. Той така и не дойде. На следващата сутрин го зърнах в стаята за почивка.

– Говорих пак с Миранда – казах. Той отвори капака на кафе машината и извади използвания филтър. – Според нея Травис никога не се е опитвал да ѝ направи нещо. Имам предвид сексуално.

Той мина покрай мен, оставяйки следа от кафе по пода, преди да хвърли филтъра в кошчето.

– Децата никога не признават такива неща – заяви той. После излезе от стаята, без да направи ново кафе, а аз останах безмълвен, убеден, че съм го прогонил.

Минаха часове и аз зачаках мига, в който щеше да се появи Гидиън Епстийн, за да ни убеди, че красивата ни малка клиентка трябва да бъде заключена с цяла тълпа откаченяци. По едно време сведох глава над бюрото и прошепнах, опрял лице в махагона: „Тя е невинна, а ние ще я унищожим.“

Станах и се отправих към кабинета на Морган. Там нямаше никой. Затова потърсих Том Галахър.

– Той е на дело в Юма – отвърна секретарката му.

Продължих към кабинета на Уолтър Смит, но се отказах и се върнах. Помислих дълго, преди да вдигна телефонната слушалка. Поне опитах да го направя. Изпих чаша кафе и се втренчих през прозореца, наблюдавайки как няколко самолета кацат и излитат от летището. Погледнах към колите на улицата. Разходих се из кабинета. Накрая видях как едната ми ръка посяга към слушалката, а другата избира номера. Чух собственият ми глас да казва:

– Мисис Менендес, обажда се Дъглас Маккензи. Чудех се дали ще е удобно да намина, за да поговоря със съпруга ви.

Той не изглеждаше много по-зле от последния път, когато го видях. Лежеше на креслото в библиотеката, облегнал дългите си тънки крака на табуретката както първата вечер, когато с Морган и Ан го посетихме. Пушеше една от големите си пури. Очите му все още бяха жизнени и той побърза да ми предложи питие и пура.

– Дани не дойде – каза той.

– Предадох му, че искате да го видите. Повече от веднъж, но той беше страшно зает.

– Зарадвах се, като научих, че сте спечелили делото.

– Знаете ли, че сега представляваме момичето, дъщерята на Рита?

– Да, научих новината. Интересна ситуация, нали? – Почувствах облекчение от факта, че не ме попита дали е редно да го правим.

– Именно за това исках да поговорим – обявих.

– Да. Предположих, че не си тук само за да пушим пури. – Погледнах го мълчаливо, неспособен да продумам. – Дошъл си, за да ми кажеш нещо – добави той. – Давай. – Продължих да мълча, а той настоя: – Ще ми кажеш ли, или предпочиташ да седим и да слушаме музика?