Гордън Кембъл - Без свидетели

– Качи се на първия възможен самолет за Сан Франциско – ми бе наредил Франк Менендес, – намери онази жена и я разпитай. Уредил съм ти човек, който ще наблюдава отблизо реакциите ѝ.

– Не съм сигурен – отвърнах. – Не знам какво ще си помисли Дан.

– Пет пари не давам какво ще си помисли Дани. Все още съм старши партньор във фирмата и ти заповядвам да заминеш.

Стоях на лекия сутрешен дъжд пред апартамента на Джоана Барнс с мъж на име Блейн Ларсън, частния детектив, с когото ме бе свързал Франк Менендес. Тъй като се намирахме в Сан Франциско, очаквах той да говори като Сам Спейд и да прилича на Хъмфри Богарт, докато пие питието си в „Джонс Грил“. В действителност обаче Блейн беше мормон от Пангуич, щата Юта, работил двайсет години за ФБР, и баща на седем деца. Дори не носеше шлифер и полиестерният му костюм беше прогизнал. Загледахме се през дъжда в табелата „Дава се под наем“, висяща на прозореца, и изкачихме трите стъпала до къщата. Надникнахме вътре, но видяхме единствено лъскавия под на празната стая.

– Изглежда, си е отишла – каза Блейн Ларсън.

– По дяволите.

В този миг една китайка се зададе бавно откъм Джоунс Стрийт, държейки вестник над главата си, за да се предпази от дъжда.

– Виждали ли сте момичето, което живее тук? – извиках.

Жената продължи безмълвно напред.

Блейн Ларсън и аз прекарахме следващия час в безполезно чукане по вратите на близките къщи. Никой от съседите, повечето китайци, не я познаваше. Неколцина знаеха, че в апартамента живее красива млада жена, но никой не беше видял как се изнася. Накрая се озовахме на пресечката на Джоунс Стрийт и Грийн Стрийт. Погледнах надолу към залива. Едва успях да различа Алкатраз през дъжда.

– Може би – предположи Блейн Ларсън – ще научим нещо от наемодателя. Преписах номера му от табелата на прозореца.

Намерихме телефонна кабина и му позвънихме. Нямахме късмет. Джоана Барнс бе напуснала внезапно жилището, без да върне ключовете. Дори не беше поискала депозита си. Нямаше как да я проследим по банковата сметка, защото тя винаги плащаше наема в брой.

Отпътувахме към Дънкан Стрийт. Когато почуках на вратата на Джери Барнс, отвори Кларънс. Отначало не ме позна. Припомних му за Пери Мейсън.

– О, да – каза той. – Модното чудо. – Думите бяха негови, но не и маниерът, с който ги изрече. Нямаше и следа от старата напереност и елегантност. – Влезте – покани ни той. После се обърна с отпуснати рамене и ни въведе в къщата.

– Търся Джоана Барнс – споделих. – Мога ли да говоря с брат ѝ?

– Той вече не живее тук.

– Ще ми кажете ли къде е?

– Ако знаех, щях да тръгна да го търся – заплака Кларънс.

– Откога го няма?

– Не знам. Върнах се от Ню Йорк преди няколко седмици и той беше изчезнал. Всичките му вещи липсваха. – Кларънс ме погледна умолително. – Не мога да го намеря – изхлипа той.

– Съжалявам – отвърнах.

– Имате ли представа къде може да е сестра му? – поинтересува се Блейн Ларсън.

– Последния път, когато видях Джери, той ми каза, че Джоана е получила работа по голям строителен проект отвъд океана. Мисля, че беше в Саудитска Арабия. Или може би в Сингапур? Не си спомням.

На летището благодарих на Блейн Ларсън за компанията му.

– Ще направя всичко възможно, за да ги открия – обеща той.

– Важно е – казах. – Много важно. Особено Рита Едингтън. Тя има червеникаво руса коса и тюркоазни очи. Изглежда адски добре. Трябва да разбера дали се среща с Джоана Барнс.

Отлетях обратно за Финикс и се обадих на Франк Менендес, за да му съобщя за развоя на събитията. Докладвах му за неуспешните ни опити да намерим Джоана Барнс и брат ѝ, както и за обещанието на Блейн Ларсън, че ще продължи да ги търси. Разказах му и другото, което бях научил.

– Обадих се в „Скидмор“, голямата архитектурна компания, в която е работила. Мениджърът на отдел „Човешки ресурси“ твърди, че никога не е чувал за нея.

Затворих слушалката и заспах мигновено.

Подскочих от звъненето на телефона. Обърнах се и погледнах часовника – беше седем без петнайсет сутринта. Потърсих пипнешком слушалката.

– Да.

– Свържете ме с полицията. Трябва ми полицията – прошепна нечий немощен глас.

– Какво, по дяволите?

– Миранда, Миранда, недей, недей!

Нима не съм се събудил? Това да не е някакъв ужасен, извратен сън? В слушалката се чу силен пукот, последван от още няколко, докато не отброих шест. Побиха ме тръпки.

– Е, как ти прозвуча? – попита слабият глас.